— Почти съм сигурна, че вече има някой, готов да заеме мястото му — сви рамене тя. — Така стоят нещата. Сигурно си наясно, че хората като Милан — и като мен — могат да бъдат пожертвани във всеки момент.
Джак кимна.
— Случва се и в моята страна — призна той и след това, без да се замисля, добави: — Не каза нищо за случилото се в онази уличка.
В момента, в който изрече тези думи, разбра, че е сбъркал.
Аника се обърна към него. Пълните й устни бяха толкова плътно стиснати, че образуваха линия, права като хоризонта.
— Какво толкова има за казване? Двама мъже умряха, а ние сме живи. Какво очакваш да сторя, Джак Макклюр, да рухна и да се разплача на рамото ти? Имаш ли нужда да ме утешиш? Изглеждам ли като някой, който има нужда от утеха?
— Изглеждаш като човек, който не е бил утешаван често.
В хотелския бар двете с приятелката й Йелена изглеждаха толкова настроени да флиртуват — „Мислехме да пообиколим нощните клубове. Защо не се присъедините към нас?“. Но сега изглеждаше твърда като сплав от стомана и титан.
— Всъщност, когато се срещнахме за пръв път, беше по-приятелски настроена.
Той усети как след този коментар тя се успокои, прибра ноктите си и потъна в дълбок размисъл.
— Просто… — Гласът започна да й изневерява и тя се прокашля, не знаейки как да продължи. — Съжалявам, но когато съм уплашена, ставам нападателна.
Докато произнасяше последните думи, тя извърна лице, сякаш засрамена, че е показала достатъчно силни чувства, които да оставят, макар и за кратко, пукнатини в защитната й обвивка.
— Знам, че това е грозна черта на характера, но всъщност не се плаша много често… — Тя отново се обърна и леко се засмя, макар и за кратко.
След това махна с ръка, сякаш с това изтриваше думите от някаква въображаема черна дъска.
— Все още се питам защо дойде да ме спасиш. Защо би направил нещо такова? В края на краищата ние сме двама непознати, между нас няма никакво обвързване или по-скоро досега нямаше. Така или иначе, всеки път, когато си задавам този въпрос, стигам до един и същи отговор. За теб аз не съм непозната, защото вероятно работиш за агенция на американските тайни служби. — Тя се огледа наоколо. — Този самолет на ЦРУ ли е?
— Не, не е — отвърна той. — И аз не съм агент на тайните служби.
Аника го погледна внимателно, сякаш се опитваше да прецени колко истина съдържат думите му.
— Би ли ми казал, ако беше?
— Да, сега бих го направил.
Тя протегна ръка и той видя колко бледи, тънки и остри са пръстите й. Дали не му даваше благословия или пък искаше да му направи загадъчно предсказание на бъдещето?
— Вярвам ти — каза тя, сякаш бе успяла да прочете в него нещо, което не можеше да бъде видяно, но което тя въпреки това бе призовала с бялата си ръка.
След това Аника въздъхна.
— Има нещо друго, нещо под повърхността, ако разбираш какво искам да кажа. — Сложи ръце една върху друга в скута си, сякаш изтощена от онова, което току-що бе сторила. — Предполагам, че моята раздразнителност се дължи на факта, че прекарвам твърде дълго време сама. Йелена е права. Проклета да е! Почти винаги е права и не са срамува да се хвали с това при всяка възможност. Както и да е, не ме бива много в общуването с хора, поне не в личния ми живот.
— Разкажи ми за Йелена.
— Йелена не ми е приятелка, тя ми е като сестра или като свещеник, при когото се изповядваш, и въпреки острия си език изслушва изповедта ми, без да ме съди. — Тя му се усмихна с лека, хладна усмивка. — И точно тази е главната причина човек да не създава приятели. Не е важно какво правиш с живота си, важно е какво другите мислят, че си направил или не си направил с него — какъвто и да е конкретният случай. По този начин истината се превръща в лъжа и накрая тази лъжа заживява свой живот, независимо от теб. Виждаш как губиш контрол над собствения си живот, защото без да знаеш как точно се е случило, си се превърнал в онова, което другите мислят, че си.
Светлината от фаровете на някакво превозно средство, което се движеше отвън по асфалта, за кратко освети лицето на Аника. Тя беше наистина поразителна жена дори когато беше безкомпромисна и твърда, но още повече сега, когато устните й се бяха отпуснали в обичайната за тях форма и върху страните й се бе появил малко цвят.
— Не мислиш ли, че работата ти в тайните служби играе известна роля за това? — предположи Джак. — Тя разрушава усещането ти за теб самия. Превръщаш се в онова, което дресьорите ти искат да бъдеш. Лъжите, които казваш, за да изпълниш мисията си, се превръщат в истина и доста бързо губиш способността си да различаваш едното от другото и вече не знаеш никакъв друг начин, по който да действаш и да реагираш.