— Каква е историята със смахнатата кучка?
— Моля те, спри да я наричаш така.
— Ще спра да я наричам смахната кучка, когато спре да се държи като такава — настоя Али. — А това никога няма да стане.
Веднага щом самолетът излетя и набра височина, Джак заведе Али в задната част на кабината.
— Джак, какво прави тя тук? Искам да кажа, коя, за бога е тя?
Джак хвърли поглед над главата й, за да провери дали Аника все още е на мястото си.
— Двамата с нея се забъркахме в неприятности. Затова тя е тук. Не може да се върне към стария си живот в Москва.
— Искаш да кажеш, че след като е прецакала своя живот, сега ще прецака и твоя.
— Не е толкова просто, Али.
— Добре, тогава ми го обясни.
— Колкото по-малко знаеш за това, толкова по-добре. Повярвай ми.
— Сега вече говориш като баща ми.
— Това беше удар под кръста — оплака се Джак и двамата се засмяха едновременно. — И все пак — продължи той, като бързо възвърна отрезвяващия си тон — двама мъже, двама престъпници, бяха убити тази нощ.
— Значи това е проблемът? Полицията.
— Това е Русия, Али. На полицията не може да се има доверие. Тя е под влиянието или на руската мафия, или на елементи от правителството, а корупцията е навсякъде. — Той я погледна. — Във всеки случай един от престъпниците има връзки толкова нависоко, че шефовете на Аника й обърнаха гръб. Може дори да изпратят хора подире й.
— За да я върнат обратно ли?
— За да я убият.
— Шегуваш се, нали? Кажи ми, че това е шега — не ме интересува колко извратена шега, — сигурно го заслужавам, но просто ми кажи…
— Не е шега, Али — въздъхна тежко той. — Сега знаеш защо не исках да идваш с мен.
Известно време тя остана безмълвна. Самолетът пропадна във въздушна яма и внезапно се спусна надолу, принуждавайки ги за момент да се хванат за нещо. Джак се протегна към багажното отделение над главата му, а Али се хвана за него и се притисна по-близо.
— Единствената причина да се боря да дойда на това досадно пътуване бе да съм близо до теб — прехапа устни тя.
— Али…
— Чуй ме. Чувствам се в безопасност само когато съм с теб. Няма значение къде отиваш, Джак. Сега не мога да съм сама, не мога да съм с родителите си или с техните служители, нито с лекарите, защото съм изпълнена с безименен ужас. Или пък може би той не е безименен, нали? Ние го познаваме — ти, аз и Ема.
— Морган Хер е мъртъв, Али. Знаеш това.
— И въпреки това мога да го почувствам близо до себе си — да усетя дъха му върху врата си, докато шепне ужасни неща в ухото ми.
— Какви неща? — Джак я прегърна.
— Неща от моето минало — хора и места, неща, които само аз и Ема знаехме, а понякога дори и Ема не знаеше. Неща, от които дълбоко се срамувам, неща, които предпочитам да не си спомням, но той не ми позволява да забравя. Сякаш се е промъкнал в главата ми и някак си, неизвестно как, продължава да е там — жив е, диша и ми шепне отново и отново…
Последните й думи заглъхнаха в мъчителни ридания. Тя притисна лице към гърдите му и той погали врата й, за да я утеши и донякъде да утеши себе си, защото почувства болката й, сякаш беше негова собствена, сякаш в него оживяваше неин двойник. Болките на двамата бяха като два влака на меланхолията, които пътуват по една и съща линия, водеща до Ема — може би само до спомена за нея, а може би не, тя беше най-добрата приятелка за нея и единствената дъщеря за него. Една част от Джак не одобряваше това. Той усещаше, че до голяма степен натрапчивото безпокойство на Али произтича от потискането на точно тези инциденти от миналото й, защото колкото повече тя бягаше от тях, толкова по-силно я разкъсваха те, изостряха тревогата й и подклаждаха страха й. Поне за момента за нея беше по-лесно да вярва, че Морган Хер предизвиква тези мисли, отколкото да признае пред себе си, че нейният собствен разум се бори да се справи с най-опустошителните в емоционално отношение дни и нощи от нейното минало.
— Иска ми се Ема да беше тук — каза тя с мекия си и тих глас на момиче.
Джак разсеяно погали косата й.
— И на мен.
— Понякога не мога да повярвам колко много ми липсва.
Думите бяха изречени от Али, но същото можеше да каже и Джак.
— Тя е в спомените ни, Али, и това е, което прави спомените толкова ценни. — Той се отдръпна, за да я погледне в очите и да разбере дали тя бе усетила, че двамата изпитват едно и също нещо. — В същите тези спомени се съдържат и мрачните ти дни, и тези на Ема, и моите също. И мисля, че и сама можеш да се досетиш, че те всички са едно — мрачните дни и светлите, сияйни дни. Разбира се, и двамата искаме да си спомняме Ема и го правим, но за теб цената да държиш мрачните си дни на разстояние стана твърде висока. Ако ги отблъснеш, рискуваш да загубиш и Ема.