— Не може да е вярно…
— Но е така, Али. Онова, което се е случило с теб, е част от теб. Може да ти се иска да не се беше случвало, но не можеш да отречеш, че е станало.
— Но всеки път, когато помисля за мрачните дни, се обливам в студена пот. Започвам да треперя и чувам в себе си викове, които не мога да заглуша, и тогава съм сигурна, че губя разсъдъка си. Страхът започва да се натрупва, докато не мога да го понасям повече, и си мисля…
Тя се разтрепери и по челото й се появиха ситни капчици пот.
— Знам какво си мислиш, скъпа — Джак отново я приближи към себе си, — но ти никога няма да го направиш. Разбираш това, нали? Няма да се самоубиеш, в теб има твърде много живот.
Изчака, докато тя безмълвно кимна, опряна в гърдите му, и после продължи:
— Каквото и да ти се е случило, ти все още си тази, която винаги си била. Морган Хер не е имал властта да ти отнеме това. Всъщност точно в онези мрачни дни ти си открила своя собствен кураж — разбрала си коя си.
— Но той ме програмира. Правех каквото искаше да направя.
Тя вдигна поглед към него. Отново беше малко момиче без бронята на упорита млада жена, без отраканите приказки — острите като стрели лафове, научени от една култура, която превръщаше децата във възрастни, преди да им е дошло времето, и която се движеше твърде бързо, прикована върху лъскавата повърхностност на нещата. Той я виждаше по начин, по който баща й никога нямаше да може да я види. За Джак, който беше загубил единственото си дете, това беше неизразимо по-голяма трагедия, отколкото за повечето хора.
— Никой не може да предвиди бъдещето — отбеляза той. — Всички ние приемаме това, но всъщност не познаваме много добре и миналото. Знаем само онова, което се е случило на нас, не и онова, което се е случило на хората около нас. Например нямаме представа как онова, което те са направили или не са направили, ни е повлияло. Веднъж, след като човек приеме, че е наясно само с частица от случилото се, той вижда, че нищо не е просто такова, каквото си го спомня. Ние сами създаваме нашето собствено минало, нашата собствена история. Тя е от натрошени парченца, събрани заедно, и все пак тя е онова, в което се превръщаме — несъвършени, но все пак хора.
— Ще се приземим до двайсет минути — усмихна се Аника на Джак. — Доста пъти съм летяла до там.
— Значи познаваш Украйна.
— Отблизо. — Тя се обърна и погледна към спящата Али. — За младо момиче…
— Тя е на двайсет и две.
— Не може да е само седем години по-млада от мен — учуди се Аника. — Изглежда шестнайсетгодишна.
— Али страда от базедова болест, която нарушава функциите на щитовидната жлеза. — Той посочи отстрани на шията си. — Процесът на растежа й е бил повлиян от това.
На лицето на Аника се изписа известна изненада или може би съжаление — беше трудно да се каже при жена като нея, свикнала да бъде предпазлива дори и когато това не се налага.
След това тя сви рамене.
— Е, това няма значение. Ще си тръгна веднага щом кацнем.
— Не мисля, че това е добра идея — каза Джак.
— Не е ли? Защо не? — повдигна вежди тя.
— Ти самата каза, че от ФСБ вероятно ще изпратят хора след теб.
— Мога да се грижа за себе си — рязко отвърна тя.
— Не се съмнявам в това. — Джак замислено сви устни. — От друга страна, ако си сама, по-лесно ще те проследят.
— Имам много приятели в Украйна. — Аника тръсна глава, без да обръща внимание на думите му.
— Приятели или колеги? — Той направи преднамерена пауза. — Вече бивши колеги. И ако Батчук е толкова могъщ колкото твърдиш, и поне наполовина толкова отмъстителен, колкото са повечето руснаци на високи постове, то вече е успял да се договори с някои или с всички твои хора.
В последвалото мълчание и двамата усетиха, че самолетът бавно губи височина. Аника се оказа права за продължителността на полета.
По лицето й се бореха за надмощие различни чувства които преминаваха като облаци, гонени от освежаващ вятър. Изглежда, че тя обмисляше думите му и следващите ходове които трябваше да направи.