Докато сервитьорът се приближаваше до масата на полицаите, за да вземе поръчката им, Джак усети с болезнена яснота колко уязвими са той и двете жени без лични документи и колко крехка е линията между свободата и затвора. Беше достатъчно само единият служител на реда да се приближи спокойно и да поиска паспортите им и това щеше да е краят. Той усети как подмишниците му се обляха в студена пот, как капки от нея плъзнаха по гръбнака, за да се свият накрая като змия на кръста му.
Аника се беше размърдала и сега отново отпиваше от кафето си.
— Не гледай нататък — нареди му тя с усмивка. — Гледай ме в очите, сякаш ме обичаш. Забрави ли, че сме семейство?
Той я послуша, но змията нервно и неспокойно продължаваше да се навива и развива и от това го полазваха тръпки.
Сякаш усетила това, Аника каза:
— Имам ключове за една приятна квартира недалеч от тук. Апартамент, както бихте казали вие, американците. — Усмивката й се разшири, сякаш за да му попречи да не поглежда встрани. — Игор ми ги даде. Знаеш ли, той не беше чак толкова лош.
Джак беше наясно, че вътрешно продължава да осъжда решението, което беше взела на самолета. Това не му харесваше, особено при сегашните обстоятелства, но не можеше да се сдържи.
— Има две спални — продължи тя. — Така че момичето ще има лично пространство.
— Това означава, че за нас двамата остава една спалня.
— Да — потвърди тя, — така е.
Единият полицай разказа на другия мръсен виц и двамата избухнаха в смях, а гласовете им отекнаха в ресторанта. Изправиха се — изглежда бяха влезли само за по едно кафе с паста, които бяха погълнали за рекордно кратко време. Докато излизаха, гласовете им заглъхваха бавно и някак неохотно, сякаш мъжете не искаха да напуснат мястото.
— Събуди момичето — подкани го Аника. — Трябва да тръгваме.
— Полицаите са още отвън, пушат цигари и оглеждат краката на жените.
— Още по-добре — заяви тя и остави пари върху масата, — така ще могат да огледат и моите.
— Иска ми се да не я наричаш „момичето“. Тя си има име.
Аника му хвърли спокоен поглед, в който той не забеляза никаква ирония. Въпреки това тонът й беше весел, когато каза:
— Аз също имам име, но според нея „смахната кучка“ ми отива повече.
Облегнатите на стената ченгета наистина огледаха краката на Аника, докато тя, Джак и Али се отдалечаваха от тях, и тя дори се обърна към тях и им се усмихна сърдечно.
— Това беше ли разумно? — промърмори Джак.
— Флиртуването с полицаи не е нещо подозрително — отбеляза Аника, като ги подкани да вървят по-бързо срещу свежия вятър. — Всъщност е точно обратното.
Джак не направи никакъв коментар, тъй като нямаше опит в тази област. Аника ги отведе в хипермаркета, откъдето си купиха по един чифт дрехи за смяна, както и боя за коса за Али. През цялото време, докато жените пазаруваха, Джак зорко следеше да не се появят полицаи, но видя само начумерени дебели купувачи, които не им обръщаха никакво внимание.
След двайсет минути ходене по многолюдните улици на Киев стигнаха до жълта тухлена сграда с три купола, които се издигаха над покрива от мед като шапки.
Аника избра един звънец от четирите реда край заключената врата и го натисна. Миг по-късно вратата се отключи с жужене и те влязоха в едно преддверие, където се наложи тя да повтори целия процес отново. Слабо осветеният, подобен на катедрала вестибюл миришеше на влажни вълнени дрехи и стари кожени обувки. Стъпките им кънтяха, сякаш ехото от тях недоволстваше за стари несправедливости, извършени спрямо душите, които сградата бе приютявала някога.
Агонизиращото скърцане на асансьора накара Джак да отбележи:
— На връщане ще слезем по стълбите.
— От тук — каза Аника, докато вървяха по прашния коридор на четвъртия етаж, който вероятно в по-добри времена или пък през нощта беше осветяван от голи крушки, завинтени в евтини пластмасови фасонки, поставени в полукръгли ниши в стените.
В края спряха пред една врата, на която тя почука първо два пъти, след това още три и накрая отново два пъти. Нищо не се случи. Гръмките звуци от някакво телевизионно шоу се носеха в коридора като влажна мъгла.