Дядя Гурджиев наведе глава и погледът му се съсредоточи върху лицето на Джак.
— Ако случаят е такъв — бавно и с равен глас рече той, — защо сте тук? Защо не сте в Капри?
— Искам да говоря с последния човек, с когото сенатор Бърнс се е срещнал, преди да напусне Киев.
— И за това ви трябва моята помощ?
— Разполагам само с едно име. Всъщност с инициал и фамилия — К. Рочев.
— Рочев, Рочев.
Старецът затвори очи и продължи да повтаря името, сякаш искаше да го усети с върха на езика си. След това бавно отвори очи с лукаво, змийско изражение.
— Познавах един Осип Рочев, но не съм го виждал от много отдавна.
— Той в Киев ли е? — попита Джак.
— Може и още да е тук — сви рамене дядя Гурджиев. — Но не се съмнявам, че в Киев има много хора, които се казват К. Рочев. В края на краищата това не е толкова рядко срещано име. Освен това този мъж може и изобщо да не е жител на Киев.
Около възрастния мъж сякаш се събираше някакъв заплашителен мрак, някакво натрупване на енергия, която се стичаше като лепило или мастило и напомняше какво е представлявал този мъж в разцвета на силите си, когато тялото му е било здраво и мускулесто. Нещо в него се бе променило в мига, в който Джак бе споменал Рочев. Добродушното веселие беше изчезнало, заменено от предпазливостта на професионалния фалшификатор, независимо че Джак беше доведен тук от Аника или пък може би точно поради тази причина. Все пак едно беше ясно — възрастният мъж знаеше много повече за Рочев, отколкото показваше. Джак се запита какво ли го спираше да говори и защо просто направо не беше излъгал и не беше казал, че името му е непознато.
Не се наложи да чака дълго възможния отговор.
— Можеш да се довериш на господин Макклюр, дядя Гурджиев — увери го Аника. — Миналата нощ той спаси живота ми и с това сам се изложи на опасност. Ако знаеш нещо за този мъж, Рочев, това би могло да помогне на господин Макклюр. Моля те, кажи ни!
Джак с интерес отбеляза, че тя беше използвала множествено число — „Моля те, кажи ни“.
Възрастният мъж сплете пръсти и се намръщи още повече. Мракът, призован от него, все още бе във въздуха наоколо и напомняше за едно далечно време, което сега не беше нищо повече от спомен. Тогава никой не е могъл да се мери с него и Джак беше убеден, че никой не можеше да се мери с него и сега. Макар да беше стар, натрупаната в него сила не можеше да бъде свалена дори и с пневматичен чук.
— Трябва да ви призная, че срещата на член на Сената на Съединените американски щати с Карл Рочев ми се вижда много обезпокоителна.
— Ако Карл Рочев е мъжът, когото търся, в което много се съмнявам — отвърна Джак. — Освен това в Киев може да има десетки, дори стотици хора с това име. Вижда ми се твърде голямо съвпадение, че първият човек, при когото Аника ме доведе в Киев, може да идентифицира този К. Рочев.
— Разбирам вашите доводи, млади човече. — Дядя Гурджиев бавно поклати глава. — Всъщност не се съмнявам, че колкото повече разсъждавате над това, толкова по-вероятно ще ви се струва, че Карл не е онзи К. Рочев, когото търсите.
— Така е — потвърди Джак.
— Няма причина да не се съглася с вашия анализ на ситуацията, освен че след няколко минути може и да си промените мнението.
— Не виждам как ще стане това — сви рамене Джак.
— Естествено, че не виждате. Въпреки това ви моля да ми отделите още малко от времето си. — Изражението на дядя Гурджиев стана сериозно. — С Карл Рочев израснахме заедно в едни и същи бедняшки квартали на Киев. И двамата сме били бити много пъти от руските окупатори и заради тези побои сключихме споразумение да си отмъстим. Аз станах фалшификатор и правех документи за самоличност за нелегалното движение. Карл винаги е бил човек на действието. Когато бяхме момчета, той беше този, който ни водеше при набезите срещу руските войници. Дори в лудориите му — преди да станем достатъчно възрастни, за да носим оръжие — имаше нещо садистично. В онези дни той не обмисляше много нещата, беше прекалено нетърпелив и неспокоен. Не е учудващо, че се превърна в убиец в партизанската война срещу руснаците. Приемаше всички задачи, считани за самоубийствени, които никой друг не би изпълнил доброволно. Не мислете, че беше безразсъден — не смятам, че имаше желание да умре. Най-лошото, в което можеше да го обвини човек, бе, че е твърде късоглед. Не мислеше за нищо друго отвъд настоящия момент. С други думи, не се интересуваше от възможните последствия. Възлагаха му да убие руски полковник или генерал. Знаеше, че това е правилно, и го изпълняваше. Нито веднъж не се провали. Нито веднъж.