Когато се настаниха удобно, Мила Тамирова каза:
— Имаш ли някаква представа коя е майка ти?
— Никаква — излъга Али без колебание и след това повдигна вежди. — Нали не си ти?
— Господи, не! — засмя се гърлено Мила Тамирова. — Била съм бременна само веднъж и тогава, нали знаеш…
— Никога ли не си представяш какво би било това бебе?
— От мен нямаше да стане добра майка, нямам… как го наричате на английски…?
— Съвест?
— Майчински инстинкт. — На пълните й устни заигра лека усмивка. — Може би един ден ще ме разбереш.
— За бога! Надявам се това никога да не се случи.
— На това ли ви учат в Америка? На религия? — Тя вдигна ръка с нокти, които бяха по-дълги от тези на Аника. — Едва ли си на повече от петнайсет или шестнайсет.
— На двайсет и две съм.
— Господи! — Мила Тамирова я гледаше неразбиращо.
— Трябва да ползвам банята.
— По коридора, втората врата вляво — упъти я по-възрастната жена, сякаш беше в транс или потънала в дълбок размисъл.
Али използва тоалетната, пусна водата, изми си ръцете и ги подсуши. След това проведе малко разузнаване. От отсрещната страна на коридора видя спалнята, която изглеждаше женствена и съблазнителна, но за Али беше отблъскваща. По-нататък, на мястото, където логично трябваше да се намира втората спалня, имаше затворена врата. Али постоя пред нея за момент и след това завъртя дръжката от полирано стъкло. Озова се в тъмница.
По лявата стена бяха подредени всякакви видове камшици и бичове, направени от различни материали. Под тях имаше асортимент от белезници с вериги. Отпред имаше седло със стремена и поводи, сложено върху направено по поръчка дървено магаре. По средата на дясната стена висеше огледало, спускащо се от тавана до пода. От двете му страни имаше три редици с глави на манекени, върху всяка от които имаше цяла маска от кожа или черен латекс. Под всяка маска бяха подредени като малки червени войници топки за запушване на устата. Единственият малък прозорец беше затъмнен и покрит с плътна метална решетка, сякаш взета направо от „Граф Монте Кристо“.
Този парад от експонати сам по себе си беше достатъчно обезпокоителен, но предметът в средата на стаята беше този, който прикова вниманието на Али — масивно дървено кресло, завинтено за пода. На подлакътниците и на предните му крака имаше кожени ремъци с метални токи. Догади й се от вида на този стол — толкова подобен на онзи, на който Морган Хер я бе държал вързана през по-голямата част от седмицата.
— Интересуват ли те инструментите на моя занаят? — Мила Тамирова се беше облегнала на отворената врата.
Беше запалила цигара, докато Али беше в банята, и сега издиша облак от светъл дим към високия таван.
Али не можеше да отдели очите си от стола, който едновременно я отблъскваше и очароваше. Атмосферата сякаш бе наситена с миризма на пот и секс.
— Искам да ми разкажеш за това.
— Принципът на връзването е изключително прост.
— Забрави за принципа. — Али обикаляше стола така, сякаш се движеше по смъртоносна спирала. — Искам да разбера каква е психологията зад него.
Мила Тамирова пушеше бавно и известно време я изучаваше.
— Знаеш ли, тук не става дума за секс.
— Става дума за власт, нали?
— Не — отвърна по-възрастната жена, — става дума за контрол, да го натрупаш в себе си и след това да го освободиш.
Али се обърна и я, погледна.
— Контрол — повтори тя, сякаш Мила Тамирова беше измислила тази дума, която беше едновременно очарователна и неразгадаема за Али.
— Точно така — кимна Тамирова.
— Дай ми пример.
Мила Тамирова сякаш по-скоро се носеше в стаята, а не вървеше.
— Вземи например този стол. Клиентът е вързан към него. Моли да бъде освободен, но аз не му обръщам внимание. Казва ми, че ще направи каквото поискам, и аз го питам: „Всичко ли? Абсолютно всичко?“ Той кимва утвърдително, нетърпелив, дори жаден за наказанието, което ще му отсъдя.
По гръбнака на Али пропълзя тръпка на отвращение. Тя имаше чувството, че присъства на нещастен случай, може би на автомобилна катастрофа, при която две превозни средства се носят право едно срещу друго с висока скорост.