— Защо? — прошепна тя. — Защо го правят?
— Защо някой прави нещо? Защото го кара да се чувства добре. — Мила Тамирова издуха дима през носа си като кон или дракон. — Но ти не питаш за това, нали?
— Не.
— Мммм. — По-възрастната жена обикаляше около стола или може би около Али, сякаш привлечена от желанието да я огледа от всички страни. — Тези мъже са много могъщи. Те прекарват дните си на върха на пирамидата на властта, издавайки заповеди на онези, които пълзят около тях. Странното е, че те намират това за изтощаващо — всички тези хора, които ги питат какво да правят и чакат да получат нареждания от тях, — то изсмуква енергията им. Те идват тук, за да се подмладят. За тях да са в положение, в което не само не им се налага да дават заповеди, но и са принудени да се подчиняват, е сладостно облекчение.
Тя спря и сви пръстите си около облегалката на стола.
— Нали разбираш, че всичко това е театър. В него няма нищо реално освен факта, че съществува в съзнанието им.
— Ти не изпитваш лоши чувства към тях.
— Точно обратното, аз… — Тя внезапно млъкна, отдръпна се от облегалката и се приближи до мястото пред стола, където продължаваше да стои Али. — Какво се е случило с теб, дете?
Али стисна устни, без да откъсва поглед от стола.
По-възрастната жена хвана ръката й в своята, но когато се опита да я поведе към стола, Али се дръпна назад. Тогава Мила Тамирова протегна своята ръка и я сложи върху подлакътника.
— Можеш ли да направиш това, Али?
Али поклати глава.
Мила Тамирова седна на стола и отпусна ръце върху подлакътниците.
— Докосни ръката ми, дете. Само ръката ми.
Али се поколеба.
— Моля те.
Али си пое дълбоко дъх и сложи ръката си върху ръката на Мила Тамирова. Стана й трудно да диша.
— Ще махна ръката си, Али — каза по-възрастната жена. — Разбираш ли ме?
Али кимна с широко отворени от ужас очи.
Мила Тамирова бавно и внимателно издърпа ръката си изпод тази на Али. За момент ръката на Али остана увиснала над лъскавото дърво и кожа. След това тя затвори очи и потръпвайки, отпусна ръка. Когато докосна хладното дърво, в съзнанието й се почви ужасяващата картина на отблъскващо красивото лице на Морган Хер, който шепнеше зли думи в ухото й.
— Али, отвори очи. Сега ме погледни. — Мила Тамирова се усмихна. — Ти си добре. Всичко е наред, нали? Ти си тук, с мен.
Али едва намери сили да кимне.
— Сега… — Мила Тамирова се изправи. — Защо не седнеш там, където седях аз?
Али изпита отвращение. Беше обхваната от паника, която туптеше зад очите й и заплашваше да погълне цялото й същество.
— Али, за теб е важно да седнеш в стола.
— Аз… Аз не мога.
Мила улови погледа й.
— От този момент насетне те управлява страхът ти. Ако не се изправиш срещу него, ако не го победиш, ще живееш в страх през целия си останал живот.
Али се чувстваше парализирана и напълно безсилна. Сякаш отново беше загубила цялата си съзнателна воля.
— И тогава — продължи по-възрастната жена — онзи, който е направил това с теб, който е злоупотребил с теб, ще е победил. — Тя се усмихна. — Не можем да позволим това да се случи, дете. Нали така?
— Това е твърде много — задъхано отвърна Али. — Не мога.
— Не можеш или не искаш? — Мила Тамирова огледа бледото й и запотено лице. — На това място, Али, ти изцяло контролираш нещата. Ти си онази, която решава дали да седне в стола, или не.
— Искам да си тръгна.
Мила Тамирова вдигна ръка.
— Тогава върви си. — Усмивката й беше мрачна. — Никой не може да те накара да направиш онова, което не искаш. — Али беше стигнала до вратата, когато тя добави: — Без да го знаеш, ти си направила от този спомен нещо свято. Трябва да разбереш това.
Али я погледна невиждащо. Очите й наблюдаваха нещо, което вече се беше случило, някой, който вече бе мъртъв.
— Този спомен е нечестив.
— И точно тук религията ни проваля. — Ръката на Мила Тамирова сякаш галеше дебелия подлакътник на противния стол. — Паметта не може да направи разлика между святото и нечестивото, защото тя унищожава усещането за време. Паметта превръща онова, което е било нечестиво в миналото, в нещо свято в настоящето. — Дългите й и силни пръсти с кървавочервени нокти сякаш живееха свой собствен живот, подобно на спомен. — Това е единственото възможно обяснение защо се вкопчваш в страха и не можеш да се освободиш от него.