— Контрол — прошепна Али, — това искам.
— Това искаме всички, дете. — Тя замълча за момент и после се приближи към момичето.
Сякаш бяха като две коли, които се движат една към друга, и в един момент Али мина толкова близо до Мила Тамирова, че усети приятната й животинска миризма.
Али се отпусна в стола и сложи ръце на същите места, където преди мигове бяха стояли ръцете на по-възрастната жена. Сърцето й биеше толкова силно, че почти изпитваше болка. Сякаш беше в пламъци и всеки момент щеше да избухне. Постепенно обаче й стана ясно, че онова, което изпитва, е прилив на енергия, който съвпада или може би е следствие от достигането на връхната точка на ужаса й. Усещаше стола под лактите, китките, бедрата и задните си части. Погледна към ремъците и видя, че бяха просто парчета кожа и метал. Вече не й изглеждаха като помощни средства за вуду или черна магия, принуждаващи я да се върне обратно към онази седмица на отчаяние и страх. Поне засега този спомен беше лесно управляем, а не непреодолим. И все пак тя не можеше да се взира дълго в него, без да изпита усещането, че ослепява или потъва в мрак отвъд всякакво разбиране.
Тя се надигна от стола, защото го искаше и защото можеше да го направи. Все още усещаше леко изтръпване на местата, където дървото я бе докоснало през дрехите й.
— Искаш ли малко чай? — попита я Мила Тамирова с изражение, наподобяващо нежност или дори утеха, която Али не можеше да осмисли напълно. — Или може би нещо по-силно, за да отпразнуваме малката ти победа.
— Къде е баща ми? — попита Али.
— Каза, че се нуждаеш от неговата защита. От какво или — може би трябва да попитам — от кого?
— От нищо — отвърна Али. — Излъгах, защото се страхувах, че иначе няма да пожелаеш да се срещнем.
— Вероятно си била права да мислиш така — намръщи се Мила Тамирова. — Не че това има някакво значение, не мисля, че за теб ще е добра идея…
— Искам да се срещна с него.
— Разбирам — поклати глава Мила Тамирова, — но баща ти е много опасен човек и не се знае как ще реагира на новината, че има незаконородена дъщеря. За теб е за предпочитане да стоиш далеч от него.
— Добре, изпълни дълга си, ще смятаме, че си ме предупредила.
Мила Тамирова затвори вратата към импровизираната тъмница зад тях и те тръгнаха по коридора.
— Току-що направи първата стъпка. Това е всичко. Не мисли, че си намерила магическо решение на проблемите си. Предстои ти дълго и зловещо пътуване.
Али извърна поглед от пронизващите й очи. Искаше й се наистина да я разбира, но по-скоро би си отхапала езика, отколкото да признае, че това не е така.
— Ще ми се да последваш съвета ми, макар и да не ме харесваш.
— Това не е вярно — възпротиви се Али. — Или поне вече не е.
— Оценявам искреността ти. — На устните на Мила Тамирова отново заигра мрачна усмивка. — И въпреки това няма да ме послушаш, нали?
Али поклати глава.
— В коя дупка се е скрил?
— Отличен избор на думи. — Мила Тамирова я поведе през всекидневната към входната врата. — В новата си дача, съвсем близо до града. Ето адреса. — Тя отвори вратата. — Върви при него. Може би ще стигнеш навреме за кръщавката.
9.
Джак се запита защо споменът остава дълго след като подробностите от едно събитие или личност станат смътни и неясни. Сърцевината на спомена се превръща в нещо като сън или като петно върху фотография, която бързо избледнява.
Дачата на Карл Рочев се намираше навътре в гъста гора след най-крайните източни предградия на Киев, запълнени с грозни жилищни комплекси от съветската ера, които бяха като живи мъртъвци, маршируващи към далечината. По размери и външност къщата приличаше на стара ферма. Дървената структура беше подсилена и на някои места заменена от масивни камъни, които й придаваха по-безжизнен и военен вид.
Джак седеше заедно с Аника и Али в колата, която бяха взели под наем. Той лесно можеше да си представи каква е била структурата на дачата някога, защото тя зловещо наподобяваше неговата собствена къща. Усети как по тялото му премина тръпка, когато споменът за нея се насложи върху картината, която виждаше в момента.
Дачата се намираше в края на лъкатушеща алея, край която наскоро бяха засадени вечнозелени храсти, но те още не бяха достатъчно високи, за да скрият къщата откъм пътя. Тя беше силно осветена и от всички прозорци струеше ведро масленожълто сияние, което разпръскваше мрака на късния следобед. Хладният вятър разрошваше клоните по върховете на боровете, предизвиквайки успокоителен звук, който доста наподобяваше разбиването на вълни в морски бряг. Като се изключеше този шум, цареше пълна тишина. Заедно с вечерния сумрак бяха придошли облаци, които бяха заличили сенките и бяха накарали птиците да замлъкнат.