— Джак, няма да те лъжа, това може да се окаже безнадеждна задача — ръката на президента стисна по-силно рамото на Джак, — но ако не е така, ако Бърнс е бил убит или е участвал в нещо, което може да се превърне в скандал, тогава ти си единственият, на когото мога да се доверя. Ти си мой приятел и си аполитичен. Искам да работиш по това, докато не успееш да ми отговориш дали съм прав, или греша. — Очите му потъмняха, което показваше, че е силно разстроен. — И още нещо — никой не бива да знае с какво се занимаваш, дори и Дик.
— Не вярваш ли на Бриджис?
— Вярвам на теб, Джак — отвърна Карсън. — Това е всичко.
2.
Не можеше да заспи след този обезпокоителен разговор. Сложи слушалките на ушите си и наду айпода на Ема, който вземаше със себе си където и да отидеше. Пусна го на случаен избор на песни и изслуша „Наричам гаджето си коте“ на „Фънкаделик“ и „Като да ядеш стъкло“ на „Блок Парти“, преди внезапно да се почувства клаустрофобично сам в апартамента си с музиката на дъщеря си и половин дузина подслушвателни устройства. Затова остави айпода и слезе с асансьора до огромното фоайе в плато и мрамор с меки мебели с кадифена тапицерия, стари самовари и персонал със зорки погледи. Потрепери леко, докато прекосяваше залата, а стъпките му отекваха глухо.
Барът беше вдясно, в помещение, което беше почти толкова внушително, колкото и самото фоайе. Поне осветлението беше по-приглушено и сепаретата във формата на полумесец създаваха илюзията за някаква интимност. Отляво имаше извит барплот от полиран метал, силно осветен отдолу, пред който бяха разположени дванайсет модернистични бар стола. Не толкова отдавна този бар и други като него из цяла Москва бяха пълни с олигарси, които харчеха пари с широки пръсти — бизнесмени, натрупали милиони долари след покупката на огромните корпорации, приватизирани по време на перестройката. След като разграбиха компаниите за жълти стотинки, буквално за една нощ те станаха по-богати, отколкото някога са си мечтали. Юкин прекрати всичко това, когато реши да вземе обратно корпорациите. Сега олигарсите бяха в паника и се бяха втурнали да събират пари, за да платят дълговете, натрупани със заемите за несъществуващия им бизнес по времето на апогея на краткотрайното им могъщество. Ето защо този бар и останалите като него в града бяха празни като вагон на метрото в три сутринта.
Мина покрай барплота и видя един агент на Сикрет Сървис, който държеше чаша със сода. Джак отклони погледа си от празното сепаре, където възнамеряваше да седне, към онова, което агентът държеше под око, и видя Али Карсън. Тя седеше сама близо до прозорец, който гледаше към покрития със сняг площад, заобиколен от сгради с помпозна архитектура и история, напоена с кръв и жажда за власт. Али изглеждаше толкова малка и уязвима, че почти се губеше в сепарето, но той добре знаеше, че не е такава. Изглеждаше по този начин заради базедовата болест — вид нарушена функция на щитовидната жлеза, — от която приличаше на шестнайсетгодишна вместо на двайсет и две годишна. Зад тази привидна външност тя беше твърда като армиран бетон и по-умна от много хора, два пъти по-възрастни от нея. Кожата й изглеждаше бледа на фона на кървавочервения цвят на тапицерията. Ясните й зелени очи под гъстата кестенява коса се открояваха върху овалното й лице. Горната част на носа й беше покрита с цяло съзвездие лунички. Носеше джинси и тениска с надпис „Сексът е мъртъв“. Едва ли можеше да изглежда повече не на място.
— Ще взема от онова, което пие тя — поръча той на сънливия сервитьор, докато сядаше до нея в сепарето.
Пръстите на Али стиснаха чашата.
— Не е „Шърли Темпъл“6 — каза тя.
— Слава богу! Надявах се да не е — ухили се той.
Тя се засмя, което беше и целта му.
— Къде е майка ти?
— В леглото — отвърна Али. — Може да е заспала, а може и да не е. Взе „Ксанакс“ само преди десет минути.
— Все още ли има проблеми със съня?
— Мрази това място. Казва, че рускините са твърде лакоми и дебели, за да се впечатлят от нея.