Щом се озоваха в гостната, сестрата отиде право при дивана и внимателно зае мястото на Рим. Пострадалата жена се размърда, сякаш усетила присъствието на някой друг пред себе си, а после простена, когато сестрата измери пулса и кръвното й.
Мариса застана отстрани, скръстила ръце на гърдите си и запушила устата си с длан. Движението беше нещо хубаво, каза си тя, доказателство, че горкото момиче все още е живо.
– Внимавайте – избъбри, докато сестрата опипваше ръката на пациентката си, и сълзи се смесиха с кръвта по подпухналото лице.
Господи, кой беше направил това? Трябва да беше някой член на расата – не долавяше и най-бегъл повей от човешка миризма.
Мариса извърна очи, когато прегледът стана по-интимен, и даде знак на Рим да се присъедини към нея на прага, сякаш за да защити достойнството на ранената жена, точно както беше направил брат й.
След цяла вечност (както й се стори), медицинската сестра размени няколко тихи думи с пострадалата, след което дойде при тях и кимна на Мариса да я последва до мястото, където Хавърс стоеше, сключил ръце зад гърба си.
– Има тежки вътрешни наранявания — докладва сестрата с тих глас. – Незабавно трябва да бъде оперирана, ако искаме да оцелее. Ръката е най-малкият й проблем.
Хавърс кимна и погледна към Мариса.
– Позволих си волността да организирам транспорт. Би трябвало да е тук до петнайсет минути.
– Аз ще дойда с нея. – Мариса се приготви за битка. – Докато близките й не се появят, аз отговарям за нея.
– Разбира се.
– И ще поема разходите по лечението.
– Няма да се наложи.
– Напротив, ще се наложи, и още как. Нека си взема нещата.
Тя ги остави, размени няколко думи с Рим и изтича в кабинета, за да си вземе телефона, чантата и палтото.
Поколеба се дали да не се обади на Бъч, тъй като съществуваше вероятност да не се прибере у дома за деня, но все още не беше сигурна. А ако звънеше на своя хелрен всеки път щом в работата й изникнеше сериозен проблем, той нямаше да има и миг покой.
Докато слизаше по стъпалата, си даде сметка, че има още една причина да не му се обади.
Ставащото тук твърде много приличаше на онова, което се бе случило със сестра му.
Възможно бе да се окаже съвсем същото, ако жената загинеше от нараняванията си.
Не, помисли си Мариса, докато се връщаше на първия етаж. Бъч си имаше предостатъчно тревоги на главата, за да събужда тя стари травми.
– Готова съм — заяви на брат си, сякаш го предизвикваше да й откаже.
– Линейката ще пристигне след две минути. Аз също ще трябва да пътувам с нея. За да има изобщо шанс да оцелее, ще трябва да пие от вена.
С тези думи той й се поклони лекичко и се отправи към входната врата.
Мариса поклати глава. Мисълта, че бе готов да даде от собствената си кръв на една непозната жена, която най-вероятно беше от простолюдието, бе едновременно невероятна... и дразнеща.
Това, че можеше да бъде толкова грижовен с пациентите си и толкова жесток с нея, й се струваше непоносимо противоречие.
Ала така беше в глимерата. Двойните стандарти бяха нещо нормално.
И обикновено се използваха, за да навредят на дъщери, сестри и майки.
3
Застанал във внушителното пъстроцветно фоайе на имението на Братството, Бъч се намръщи и си погледна телефона. Едва преди три минути беше погледнал часовника „Одемар Пиге“, който носеше на китката си, но си помисли, че може би самсунгът не-знам-какво-си ще му даде час, който ще му хареса повече.
Къде ти.
И седмото позвъняване към Мариса бе останало без отговор. Също като предишните шест.
Откъм трапезарията долитаха звуците на Последното хранене и без сам да знае защо, в мислите си Бъч се върна към нощта, когато ги беше чул за първи път. Беше в къщата, която сега представляваше място за аудиенции. Тогава той беше детектив в полицията, излязъл от контрол и търсещ начин за самоунищожение, така че веднъж завинаги да приключи с този живот.
И тогава всичко се беше обърнало с главата надолу.
Бет първа беше поела по този път, въвлечена в един друг свят от вампирската си кръв. При него бе станало по съвсем различен начин.
Ако ще убивате този човек, ще бъдете ли така любезни да го направите в задния двор?
– Намери ли я?
Бъч затвори очи при звука на познатия мъжки глас. Въпреки че изобщо не беше вярно, понякога му се струваше, че ниският сардоничен глас на Вишъс бе отеквал в главата му цял живот.
– Не.
Ви се приближи, предхождан от миризмата на турски тютюн, и Бъч вдъхна дълбоко. Може би беше заради тютюна или пък заради присъствието на гадното копеле, ала паниката, пищяща в ушите му, поотслабна малко.