През цялата тренировка в спортния салон и последвалия невероятно информативен урок за това, как да убиваш с помощта на мазила и отвари, Парадайз имаше чувството, че знае най-невероятната тайна на планетата. С всеки юмрук и ритник, с всяка записка, която си водеше, трябваше да полага усилие да скрие усмивката от лицето си.
Не помагаше и това, че Крейг, знаеше тя, изпитва съвсем същото.
От време на време го улавяше да поглежда към нея с премрежени очи, които говореха, че за каквото и да си мислеше, то определено не беше съдържанието на урока.
Не, очевидно беше в тъмното, на телефона. С нея.
И естествено, Парадайз изобщо не се учудваше, че тялото й отново копнее за него... толкова силно, че непрекъснато шаваше и се въртеше, и не можеше да си намери място.
Никой друг обаче като че ли не забелязваше... макар да беше възможно да се заблуждава. Ами ако наистина беше така? Майната му. Преди да излезе от дома си, за да се дематериализира до мястото, откъдето ги вземаше автобусът, Парадайз бе проверила формулярите за постъпване в програмата (включително и частите, които не беше показала на баща си, защото не искаше да го плаши) – никъде не се споменаваше, че се забраняват връзки между участниците в нея.
Или романтични отношения.
Или... каквото и да бе онова, което те правеха.
Така че двамата не вършеха нищо нередно, поне що се отнасяше до правилата. Освен това бяха пълнолетни и вярно, възможността Пейтън и Анслам да научат истината можеше да доведе до усложнения с глимерата, ала: 1) Парадайз знаеше за Пейтън достатъчно, за да може да го изнуди да си мълчи, ако се наложи, и 2) Анслам беше най-обикновено разглезено богаташко синче, което не би забелязало и розов слон в стаята, освен ако не можеше да извлече някаква лична облага от това.
Когато стигнаха до последната част от уроците за тази нощ, Парадайз влезе в стаята с тежести след Крейг и като никога си позволи да плъзне оценяващ поглед по него, възхищавайки се на широките му рамене, високия ръст и спотаената сила, с която се движеше.
Както и невероятното му дупе.
Леле.
После обаче нямаше време за нищо друго, освен за задачите, които братът Бъч им възложи, изпращайки всеки от тях на различен уред.
– Парадайз, тази нощ ти ще тичаш – заяви той и й посочи бягащата пътека. – Един час. С пауза на двайсетата и четиресетата минута, за да пийнеш малко вода. Само на равно, докато загряваш.
Парадайз прекоси тепихите и се качи на най-близката машина, включи я и зададе шейсет минути с бързичко темпо. Гумената лента започна да се върти и тя подхвана ритъм, който й се стори по-труден от обикновено, но разбира се, бедрата й все още бяха изморени от приклекналата отбранителна позиция, в която беше стояла по-рано тази вечер. Постепенно обаче стана по-леко, машината поддаваше и скърцаше под подметките на маратонките й, дишането й ставаше все по-дълбоко и по-дълбоко.
Крейг беше изпратен на Смит машината.
На това му се казваше шоу.
Тежестите, с които той можеше да се справи, бяха толкова големи, че Бъч и Тор се видяха принудени да му асистират, застанали от двете му страни, в случай че изгуби контрол над близо тристате килограма. Крейг се намести под закрепената за машината щанга, вдигна ръце, изпусна дъха си и изпръхтя, докато я освобождаваше, поемайки тежестта с тялото си. Лицето му почервеня, а мускулите на шията и вените му се изопнаха, когато отстъпи назад, за да заеме стабилно положение.
Нагоре...
...надолу.
Нагоре...
...надолу.
Въпреки начина, по който кожата му потрепваше от напрежение, яките му мускули и желязното му тяло бяха солидни като скала, докато отново и отново вдигаше щангата. По лицето му се застича пот, не че той забелязваше, а Парадайз нямаше как да не опита да си представи как ли изглеждат масивните мускули на бедрата му под уж широките крачоли на панталона на униформата: платът се изопваше като втора кожа всеки път, щом Крейг приклекнеше, толкова огромни ставаха мускулите му. Всъщност изглеждаше така, сякаш всеки миг панталонът ще се скъса...
Стана толкова бързо.
В един момент Парадайз тичаше ритмично, без да изостава. В следващия десният й крак стъпи наполовина върху лентата, наполовина върху бордюра отстрани.
Политна прекалено бързо, за да се улови или поне да се подпре на ръката си. Вместо това се удари силно в конзолата, отскочи и едва не си остърга лицето във въртящата се лента, защото ключът за спиране, който толкова внимателно беше пъхнала в машината, не беше закачен за дрехите й.
Така че пътеката продължи да върви.
За частица от секундата бе твърде поразена, за да помръдне... ала парещата болка, жегнала я миг по-късно, я накара да се преметне настрани от мястото, върху което се беше приземила. Господи, отвратителната воня на изгорена плът, я накара да сбърчи нос.