Не беше отговорила на никое от съобщенията му... и си казваше, че го държи на разстояние, защото иска първо да подбере точните думи. Истината обаче далеч не бе толкова похвална: чувстваше се наранена от него, отблъсната, захвърлена настрани и искаше той да изпита същото.
Което изобщо не беше привлекателно.
Прескъпа Скрайб Върджин, та тя не беше злобна и мразеше това, че най-скъпоценното за нея – връзката й с мъжа, когото обичаше – я бе накарало да стане такава.
Ето защо си тръгна рано от работа и твърдо решена да проведат трудния разговор, който беше неизбежен, му изпрати съобщение, че ще го чака след края на тренировката.
Когато се прибра в имението, първата й мисъл при вида на огромното фоайе бе колко души минаваха оттам непрекъснато. Двамата с Бъч се нуждаеха от усамотение, така че май щеше да е най-добре да отиде в тренировъчния център. Като за начало, след като реши, че трябва да говорят, искаше да го направят възможно най-скоро и освен това Дупката беше прекалено клаустрофобична, а и не беше сигурна дали Ви, или Джейн няма да са там.
А последното, което искаше, бе някой да ги чуе.
Остави палтото и куфарчето си до скритата врата под голямото стълбище, въведе кода (1914) и взе няколкото стъпала на бегом. След като отново въведе същите цифри, излезе в подземния тунел и пое към тренировъчния център. От време на време изтриваше изпотените си длани в панталона и оправяше косата си, която като никога бе оставила пусната.
Докато мине през складовото помещение и влезе в офиса, сърцето й думкаше в гърдите, устата й беше пресъхнала, а стомахът й беше станал на топка.
След като години наред беше страдала от пристъпи на паника, сега се молеше нервите й да не я върнат обратно в онзи ад.
Погледна изящния часовник на „Картие“, който Бъч й беше подарил за първата им годишнина, и видя, че ще трябва да почака известно време. Поне час.
Страхотно, сега се чувстваше като пленена в стъклен аквариум.
Погледна през рамо към вратата и се поколеба дали да не излезе в коридора и да започне да крачи напред-назад, с надеждата, че физическото усилие ще й помогне, но идеята не й се понрави. Освен това, рано или късно, дори да не беше получил съобщението й, Бъч щеше да е принуден да се върне в имението за Последното хранене и това бе най-добрата й възможност да го хване.
Така че се настани зад бюрото, включи компютъра и отвори пощата, която си беше направила за кореспонденцията относно бала.
– Леле. – Тя се приведе към екрана. Беше получила цял куп отговори. – Освен ако не сте само откази, разбира се.
За бога, та тук имаше поне сто непрочетени съобщения и когато започна да ги отваря едно по едно, тя откри... че са единствено приети покани.
С удоволствие приемаме любезната покана...
Но разбира се, както моят хелрен, така и аз ще...
С огромно нетърпение, смирено приемаме...
Мариса извади един тефтер от страничното чекмедже, направи таблица с колони, озаглавени Име, Отговор и Номер, и се зае да въведе данните от пощенската кутия. Беше стигнала до половината, когато видя името на брат си.
Отвори писмото му, затаила дъх... и го изпусна.
Нямаше да дойде. С три учтиви изречения той обясняваше, че ще бъде ангажиран в клиниката, но наистина оценява това, че са го включили.
Странно, при този отговор Мариса се почувства едновременно облекчена и мъничко разочарована. Беше очаквала брат й да дойде, особено след като онази жена бе споменала, че именно той я е препоръчал за организирането на бала.
Облегна се в стола и се замисли за плановете си да се изправи срещу своето минало. Рот много отдавна й се беше извинил и начинът, по който от все сърце беше приел Бъч и тяхното обвързване, значеше толкова много. Никога не се бе замисляла особено върху станалото между нея и краля, ала връщайки се назад към обречения им годеж и всичко, случило се след това, си даде сметка, че наистина му беше простила. Сега изпитваше към него единствено обич и знаеше, че ако има нужда, той на драго сърце ще говори с нея. Тя наистина беше в мир с него.
С глимерата обаче положението беше съвсем различно. Все още изпитваше единствено гняв към тях и техните порядки, но не беше, като да може да ги събере и да им се навика за глупавите им предразсъдъци и закостенялост. Да живее далеч от всичко това, бе много по-удачна стратегия.
Що се отнася до Хавърс, беше възнамерявала да говори с него на бала... ала едва ли би било особено разумно. Това определено беше разговор, за който щяха да се нуждаят от усамотение... а може би и предварително подготвени бележки – дори не беше сигурна какво ще му каже.