Выбрать главу

Там беше проблемът с вземането на подобни решения – не можеш да се принудиш да направиш нещо, за което не си готов. А и емоциите й все още бяха толкова нестабилни.

Да, помисли си Мариса, това, че брат й нямаше да дойде на бала, щеше да я улесни. И да й помогне да не направи зрелище за членовете на глимерата.

Решението най-вероятно бе още мъничко време и... да му се не види, май би било най-добре да си поговори с него в присъствието на Мери... стига той да беше съгласен. Кой знае.

Основният й проблем беше Бъч. Както и убитата жена, разбира се.

Мариса се съсредоточи върху задачата си, довърши списъка и излезе от имейла, след което преброи получените отговори. Ако това почти стопроцентово приемане на изпратените покани продължеше в същия дух, у Абалон щяха да се съберат близо четиристотин души. Което беше два пъти повече, отколкото бе предвидила, когато изчисляваше разходите за храна и напитки... които, като организатор на събитието, тя трябваше да покрие.

Май беше подценила колко много членовете на глимерата искаха да видят и да бъдат видени.

Облегна се в стола и отново си погледна часовника. Поне бе успяла да запълни цели трийсет минути.

Нервна, неспокойна, като на тръни, тя си играеше с мишката, гледайки кръгчетата, които бялата стреличка описваше на екрана.

Човече, все още му беше толкова ядосана. Въпреки че доста се беше поуспокоила, беше наранена и...

Мариса се намръщи и спря броденията на мишката по екрана.

В дъното на редичката иконки имаше мъничка снимка, която приличаше на... тила на нейния хелрен?

Не можеше да е това.

Щракна върху снимката и на екрана изникна диалог, искащ парола. Мястото за потребителското име вече беше попълнено (БЪЧДИСТ), а това за паролата беше празно.

Нямаше заглавие, нищо, което да й подскаже за какъв файл става дума. И колкото и да беше тъжно, като се имаше предвид какво се случва между тях в момента, Мариса усети, че я изпълва подозрение.

Разбира се, когато криеш разни неща от партньора си, нормално бе той да започне да се съмнява във всичко.

Въведе паролата, която Бъч използваше обикновено (1МАРИСА1!)...

...и файлът се отвори.

Беше видео клип, в който Бъч седеше на бюрото, а камерата беше зад главата му.

Мариса го пусна и загледа как нейният хелрен си играе с ключа с червения пискюл. Нямаше звук, но тя ясно можеше да си представи тупването, разнасящо се всеки път щом Бъч го пуснеше върху попивателната.

В стаята се появи млад мъж, несъмнено един от участниците в програмата, и двамата заговориха.

Очевидно беше интервю, касаещо тренировъчната програма... и ако се съдеше по лицето на младия мъж, не вървеше никак добре.

Стана й ясно за какво говорят, когато Бъч вдигна ключа.

Време бе да пусне звука, реши Мариса и се заигра с разни бутони... напълно безуспешно, поне докато не си даде сметка, че трябва да включи тонколонките... което й отне доволно дълго време, тъй като някой по незнайно каква причина ги беше изключил от компютъра.

– ...какво е? – попита мъжът.

Мариса се изправи и се съсредоточи върху тила на Бъч. Той не отговори веднага.

– Зависи колко е отдавнашна и как е станало. Наскорошната, особено ако е била насилствена, може да бъде наистина гадна.

– За какво говориш? – попита Мариса на глас.

– Тялото определено не обича да бъде намушквано или накълцвано на парчета и обикновено изразява възмущението си, като оплисква всичко наоколо. Ние сме колко, седемдесет процента или нещо такова вода? С очите си се убеждаваш, че е така, когато видиш някое скорошно местопрестъпление. Локви. Петна. Пръски. А после имаш и изцапани дрехи, килими, чаршафи, стени, подове... или, ако е навън, земя, цимент, асфалт. Да не забравяме и миризмата.

Господи, помисли си Мариса, усетила как я залива тъга. Бъч продължи:

– При по-отдавнашните случаи... миризмата е по-ужасна от бъркотията. Удавянията са просто грозни, с цялото онова подпухване... а ако газовете, насъбрали се вътре, излязат навън? Вонята може да те нокаутира. Не си падам особено и по изгарянията. – Той замълча за миг. – Искаш ли да знаеш какво мразех най-много? – Бъч посочи косата си. – Косата. Косата... Господи, шибаната коса, особено ако беше жена. Сплъстена от кръв, пръст, малки камъчета... оплетена и разчорлена, разпиляна върху сивкава кожа. Когато не мога да спя, именно това виждам. Косата. – Бъч разтри ръце. – Винаги носиш ръкавици, нали се сещаш, за да не оставиш отпечатъци някъде, да не оставиш частица от себе си. Преди използваха латекс, после започнаха да ги правят от нитрил. Понякога, докато се занимавах с тялото, косата полепваше по ръкавиците... Беше сякаш иска да се добере до мен. Сякаш можеш да прихванеш смърт чрез убийство от някого. – Бъч поклати глава. – Шибаните ръкавици бяха толкова тънки. И не помагаха.