Другият мъж се намръщи.
– Тогава защо трябваше да ги носиш?
– Не, не, помагаха срещу пръстови отпечатъци. Ала аз оставях нещо от себе си във всички онези мъртви тела. Всяко едно от тях... има частица от мен.
Мариса изключи звука. Спря видеото.
Улови главата си в ръце.
* * *
– До утре ще си като нова.
Доктор Джейн й подаде огледалце и Парадайз се приготви да види отражението си... ала то далеч не беше толкова страшно, колкото беше очаквала.
– Колко шева са това?
– Дванайсет. Няма обаче да ти остане никакъв белег. Парадайз вдигна ръка и докосна линийката от малки черни възелчета над веждата си.
– Имаше толкова много кръв, че бих могла да се закълна, че ще ми трябват поне стотина.
Доктор Джейн сложи малка бяла превръзка върху творението си и свали ръкавиците със звук, които отекна в покритата с плочки стая.
– Тази част от челото се отличава с висока степен на васкуларизация. Би било добре да се нахраниш, ако отдавна не си вземала вена. Не е спешно, но действително изгуби доста кръв, а знам колко здраво работите в програмата.
Което в нейния случай се изразяваше в това, да се разсее и да се изложи пред всички.
– Можеш да изчакаш автобуса да те отведе у дома или пък бих могла да помоля един от догените да те откара до някое сигурно място, откъдето да се дематериализираш.
Парадайз свали огледалцето и опита да си представи как ще реагира баща й, ако я види в подобно състояние.
– Може ли да остана за деня? Не мога... не искам да се прибера вкъщи, изглеждаща по този начин.
Доктор Джейн се усмихна и прокара ръка през късо подстриганата си руса коса, тъмнозелените й очи гледаха мило.
– Всъщност и аз си мислех същото... но не бих искала да карам когото и да било да остане тук, освен ако не се налага от медицинска гледна точка. А в твоя случай не е така. Просто... така би било по-добре за баща ти.
– Може ли да му се обадя по мобилния си?
– Разбира се. Ако няма сигнал, което се случва понякога, в столовата има стационарен телефон, който можеш да използваш.
– Много ти благодаря. – Парадайз свали крака от масата за прегледи. – Изобщо не усетих, докато ме шиеше.
– Справяш се чудесно, Парадайз. Всички толкова се гордеят с теб.
– Благодаря.
Тя погледна надолу, докато стъпваше на пода, и направи физиономия. Маратонките й бяха опръскани с кръв... което не беше чак толкова страшно, стига да не се появеше с тях пред баща си.
Да, определено беше най-добре да преспи тук, помисли си, докато излизаше в коридора.
Едва когато стигна до общата стая и бутна вратата, си даде сметка, че...
...двамата с Крейг щяха да бъдат под един покрив.
През целия ден.
Какво пък, помисли си, когато тялото й направи същата сметка и получи чисто гол отговор – след като се бе наложило да я закърпят с игла и конец, защо пък да не се възползва от възможността някой да я целуне, за да й мине.
Мммм.
Взе чантата, която беше оставила на пода заедно със саковете на останалите, сложи я на масата и се опита да намери телефона си. Безуспешно.
Сбърчила вежди, тя я обърна и изсипа съдържанието й на масата. Докато ровеше из пакетчета с кърпички, портфейла си, шишенца с туш за мигли, електронния й четец, дребни монети и вазелин за устни, и какво ли още не, прекрасно си даваше сметка, че би било хубаво да е по-подредена. Е, добре де, къде беше...
Телефона й го нямаше.
Какво, по дяволите? Да не би да го беше забравила вкъщи? Би могла да се закълне, че го пъхна в чантата при останалите боклуци.
Наведе отворената чанта към себе си и опипа празното й дъно, след което разкопча предния джоб, просто за да види какви други безполезни боклуци...
Телефонът й беше там.
Парадайз се намръщи и се огледа из празната стая. Проблемът бе, че никога не слагаше телефона си там – винаги бързаше твърде много, за да си губи времето с ципове. Освен това се боеше, че ще забрави да го затвори и ще си изгуби телефона.
Никога, нито веднъж, не го беше слагала там.
Да не би някой да беше ровил из нещата й?
Една по една, тя прегледа вещите си върху масата. Като че ли нищо не липсваше, не че беше сигурна какво точно бе сложила вътре. В портфейла й всичко си беше на мястото – документи, кредитни карти, кеш.
Е, ако нещо беше взето, едва ли струваше повече от два цента.