Зае се да прибере нещата си, мъчейки се да преглътне обзелото я притеснение. Какво можеше да направи? Да отиде при братята и да им сервира нещо от рода на: „О, между другото, телефонът ми се е преместил в предния джоб и...“.
Да, как ли пък не.
Нямаше обхват, така че отиде до стационарния телефон, закачен на стената до хладилника със стъклена врата, пълен с електролитни напитки, кока-кола и най-различни сокове. Вдигна слушалката и чувайки същия сигнал, с който бе свикнала в къщата за аудиенции, тя натисна девет за външна линия и набра номера на баща си.
Отговори й Федрика и Парадайз му съобщи жизнерадостно, че ще прекара деня в тренировъчния център, защото работела върху нещо допълнително. Увери го също така, че ще бъде подобаващо наглеждана.
Което си беше така. Нямаше да бъде сама... не и ако зависеше от нея.
Крейг щеше да се погрижи.
– Боли ли те?
Парадайз затвори и погледна към вратата. Крейг стоеше на прага, голите му гърди лъщяха, мускулите му изпъкваха на светлината, струяща от тавана.
Парадайз притвори клепачи, изпивайки тялото му с поглед и си помисли, че всъщност, да, изведнъж я заболя.
– Ехо? – повика я той.
– Днес ще остана тук.
Докато той присвиваше очи, вкаменен от шок, Парадайз вдигна мобилния телефон в ръката си.
– Няма обхват. Май ще трябва да измислим друг начин да се съберем в седем часа.
35
В гаража на тренировъчния център Бъч придружи четиримата новобранци до вратата на автобуса и след като се увери, че се качиха по живо по здраво, си влезе вътре и пое бавно по коридора, отвеждащ в офиса. Нямаше представа къде е Мариса, но се надяваше, че когато се появи в имението, ще открие, че му беше позвънила, пратила съобщение, каквото и да е.
Без да иска, беше оставил телефона си на масата в трапезарията, ала може би така беше по-добре. На Първото хранене едва не се беше побъркал от непрекъснатите проверки.
Докато вървеше по празния коридор, съвсем ясно си даде сметка, че на практика е сам: Ви и Тор вече се бяха отправили към имението заедно с доктор Джейн, Мани и Елена, за да се приготвят за Последното хранене, всички догени бяха в кухнята, а Парадайз, Крейг и Акс се хранеха в общата стая.
Господи, ами ако Мариса се беше изнесла от Дупката?
Мамка му, какво щеше да прави...
Отвори вратата на офиса и се вкамени.
– Здравей – каза неговата шелан иззад бюрото.
Беше толкова красива, седнала там със служебните си дрехи и разпусната руса коса. Господи, обожаваше тези вълни, стелещи се по раменете й, сякаш беше излязла от „Игра на тронове“, а нежнорозовата копринена блузка подчертаваше кожата й така, сякаш беше слязла от страниците на каталог на „Есте Лодер“.
– Получих обажданията ти. Съобщенията ти – заяви тя, впила поглед в него.
Бъч пристъпи в стаята и остави вратата да се затвори зад него, несигурен дали трябва да седне. Да падне на колене и да започне да се извинява.
– Съжалявам...
– Съжалявам...
Те млъкнаха и в последвалата тишина и двамата зачакаха другият да продължи. Най-сетне Бъч реши да хване бика за рогата:
– Виж, трябваше да ти кажа за Хекс. Не го направих, защото... то беше, преди нещата между нас да станат сериозни. Срещнах я една вечер в клуба на Рив... беше само тази нощ и не означаваше нищо за никой от нас. Нямах представа, че в крайна сметка всички ще заживеем заедно, а когато това се случи, тя вече беше само още нещо, което оставях зад себе си. Разбираш ли?
– Разбирам. Продължавай.
Бъч почака Мариса да каже още нещо, но когато тя просто сведе поглед към ръцете си, той се намръщи и се настани в стола насреща й.
– Сигурна ли си?
– Да.
Бъч поклати глава във възцарилото се мълчание.
– Знам, че не постъпих както трябва, но ако си мислиш, че бих предпочел нея вместо теб, здравата ще се вбеся.
– Не, знам, че не е така.
И отново Мариса не каза нищо повече. В последвалия вакуум, докато се мъчеше да не изскочи от собствената си кожа, Бъч си спомни как двамата с Хекс пляскат тържествуващо длани и се шегуват как й е длъжник, защото му беше спасила живота в битка с няколко лесъри.
– Тя е една от нас, за бога.
– Знам.
Бъч вдигна ръка и разтърка лявото си око, което бе започнало да играе.
– Нима?
Исусе, какво им ставаше? Открай време им беше толкова лесно да говорят, беше като дишането. А сега цялото това мълчание...
– Просто го кажи – промълви той. – Каквото и да е, колкото и да ме заболи, изречи го на глас... но не ме оставяй да си седя тук и да се чудя за какво си мислиш. Главата ми ще експлодира.
– Защо не ми каза за косата? – избъбри тя на един дъх и Бъч вдигна рязко глава.
– Моля?
– Видях интервюто. С онзи новобранец. – Мариса махна към компютъра. – Изгледах част от него. Частта, в която казваш на един съвършено непознат нещо, което никога не си споделил с мен.
– Интервюто...? О, онова интервю.
– Да, онова интервю.
Бъч отново потърка окото си.
– Не беше нищо важно.
– Ами да, предполагам, че не ми остава друго, освен да се чудя за колко още неща си решил съвсем същото. Искам да кажа, какво още не знам за теб? След цялото това време, прекарано заедно, мислех, че знам всичко... мислех... – Думите сякаш я задавиха, но тя успя да продължи. – Какво още не знам, Бъч?
Бъч се взря в очите й и усети как по гръбнака му се разлива смътна тревога. Гледаше го така, сякаш изобщо не го познаваше.
– Мариса...
– Гледката на онова пребито момиче върху дивана в „Убежището“ ме сломи. Цялата... насилствена грозота, страданието, болката, видяна толкова отблизо, начинът, по който тя ме гледаше, молбата в очите й. – Крехките рамене на Мариса потръпнаха. – Не ти го казах, защото се боях, че то ще ти напомни за сестра ти. Не говорих с теб за станалото, защото не исках да те разстройвам. Ето, казах го. Това не ме радва, пито ме кара да се чувствам по-добре... но то е, което криех от теб. О, и да видя брат си, отново разби сърцето ми, просто ме смаза. Усетих как ми липсват някои неща от предишния ми живот и имах чувството, че те предавам. – Мариса вдигна ръце. – Това е всичко. Какво криеш ти?
Бъч отвори уста, но тя го спря.
– Преди да ми отговориш, искам да знаеш, че те обичам. Обичам те с цялото си същество. Но ако не можеш ми покажеш истинското си Аз, ще отида в Дупката, ще си събера нещата и ще се преместя в „Убежището“ за известно време. – Очите й, приковани в неговите, не трепваха. – Връзката ни няма да оцелее дълго, независимо от любовта и обвързването ни, ако ти продължаваш да замазваш нещата. Ако аз го правя. Не е добра стратегия и ако сега се чувстваш притиснат до стената? Ако ти се струва, че ти поставям ултиматум? Не ме е грижа. Ако нещо, каквото и да е, застане на пътя на връзката ни, ще го срина със земята... дори това да си ти.
Бъч си даде сметка, че е престанал да диша, едва когато дробовете му пламнаха... и глътката въздух, която си пое на пресекулки, не облекчи особено усещането, че се задушава.
Мариса поклати мрачно глава.
– Не става дума за това, че си бил с Хекс. А за това, че си решил, че не мога да се справя с истината. Не си искал да нараниш чувствата ми и това е благородно, но недей да омаловажаваш станалото между вас, като казваш, че не означава нищо. Това е... – Тя поклати тъжно глава. – Същото е и с онзи секс клуб. Както и проблемът ти със свирките... за който също отказваш да говориш с мен. Истината е, че си си създал страшно ласкателна, но и ужасно ограничаваща представа за мен. Искаш да ме закриляш, но по този начин ме затваряш в клетка... и не се засягай, ала аз израснах в глимерата, слушайки непрекъснато какво не мога да правя заради това, коя съм. Повече няма да го търпя.
Господи... имаше чувството, че са го простреляли. И не защото го болеше. А заради усещането за настъпващ студ, докато кръвта ти изтича. Същото чувство на замайване и откъсване от реалността.
– Е, какво избираш, Бъч? – попита тя тихо. – Как ще постъпиш?