– Моля?
– Видях интервюто. С онзи новобранец. – Мариса махна към компютъра. – Изгледах част от него. Частта, в която казваш на един съвършено непознат нещо, което никога не си споделил с мен.
– Интервюто...? О, онова интервю.
– Да, онова интервю.
Бъч отново потърка окото си.
– Не беше нищо важно.
– Ами да, предполагам, че не ми остава друго, освен да се чудя за колко още неща си решил съвсем същото. Искам да кажа, какво още не знам за теб? След цялото това време, прекарано заедно, мислех, че знам всичко... мислех... – Думите сякаш я задавиха, но тя успя да продължи. – Какво още не знам, Бъч?
Бъч се взря в очите й и усети как по гръбнака му се разлива смътна тревога. Гледаше го така, сякаш изобщо не го познаваше.
– Мариса...
– Гледката на онова пребито момиче върху дивана в „Убежището“ ме сломи. Цялата... насилствена грозота, страданието, болката, видяна толкова отблизо, начинът, по който тя ме гледаше, молбата в очите й. – Крехките рамене на Мариса потръпнаха. – Не ти го казах, защото се боях, че то ще ти напомни за сестра ти. Не говорих с теб за станалото, защото не исках да те разстройвам. Ето, казах го. Това не ме радва, пито ме кара да се чувствам по-добре... но то е, което криех от теб. О, и да видя брат си, отново разби сърцето ми, просто ме смаза. Усетих как ми липсват някои неща от предишния ми живот и имах чувството, че те предавам. – Мариса вдигна ръце. – Това е всичко. Какво криеш ти?
Бъч отвори уста, но тя го спря.
– Преди да ми отговориш, искам да знаеш, че те обичам. Обичам те с цялото си същество. Но ако не можеш ми покажеш истинското си Аз, ще отида в Дупката, ще си събера нещата и ще се преместя в „Убежището“ за известно време. – Очите й, приковани в неговите, не трепваха. – Връзката ни няма да оцелее дълго, независимо от любовта и обвързването ни, ако ти продължаваш да замазваш нещата. Ако аз го правя. Не е добра стратегия и ако сега се чувстваш притиснат до стената? Ако ти се струва, че ти поставям ултиматум? Не ме е грижа. Ако нещо, каквото и да е, застане на пътя на връзката ни, ще го срина със земята... дори това да си ти.
Бъч си даде сметка, че е престанал да диша, едва когато дробовете му пламнаха... и глътката въздух, която си пое на пресекулки, не облекчи особено усещането, че се задушава.
Мариса поклати мрачно глава.
– Не става дума за това, че си бил с Хекс. А за това, че си решил, че не мога да се справя с истината. Не си искал да нараниш чувствата ми и това е благородно, но недей да омаловажаваш станалото между вас, като казваш, че не означава нищо. Това е... – Тя поклати тъжно глава. – Същото е и с онзи секс клуб. Както и проблемът ти със свирките... за който също отказваш да говориш с мен. Истината е, че си си създал страшно ласкателна, но и ужасно ограничаваща представа за мен. Искаш да ме закриляш, но по този начин ме затваряш в клетка... и не се засягай, ала аз израснах в глимерата, слушайки непрекъснато какво не мога да правя заради това, коя съм. Повече няма да го търпя.
Господи... имаше чувството, че са го простреляли. И не защото го болеше. А заради усещането за настъпващ студ, докато кръвта ти изтича. Същото чувство на замайване и откъсване от реалността.
– Е, какво избираш, Бъч? – попита тя тихо. – Как ще постъпиш?
* * *
Когато млъкна, Мариса нямаше никаква представа къде се намира нейният хелрен, за какво си мисли и дали изобщо беше чул и дума от това, което му беше казала. Колкото и да беше странно, сърцето й не думкаше в гърдите, а дланите й не бяха изпотени... което, като се имаше предвид кръстопътят, на който се намираха, бе истинска изненада.
Разбира се, тя бе говорила толкова спокойно и мило, колкото й беше възможно. Сега всичко зависеше от него; бъдещето им бе в неговите ръце.
Бъч се раздвижи в стола си и тя се приготви да го види как излиза от стаята, ала той просто облегна лакти на коленете си и потърка челюстта си, потъмняла от едва наболата брада. Другата му ръка извади огромния кръст, който носеше под черната си тениска.
Е, добре, сега ръцете й започнаха да се изпотяват мъничко.
– Аз, ъ... – Той се прокашля. – Това си е доста за преглъщане.
– Съжалявам.
– Недей.
– Окей.
По някаква причина тихото бръмчене на компютъра изведнъж стана адски силно, сякаш ушите й, мъчещи се да доловят и най-слабия звук откъм нейния хелрен, усилваха всичко наоколо.
Той отново се прокашля.
– Не знаех, че съм се справял толкова ужасно с това.
– С кое?
– С връзката ни.
– Все още те обичам. Все още те желая. Не си се провалил във всичко... пък и аз също имам вина. Едва ли бих могла да се нарека особено приказлива.
– Не съм толкова сигурен. За провалянето ми.