Изправи се, за да отиде при него, но той махна рязко с ръка.
– Да не си посмяла. Не ме докосвай, не се приближавай. Ако искаш да говорим, точно сега трябва да ми дадеш лично пространство.
Мариса бавно се отпусна в стола си. Сърцето й задумка в гърдите и тя отвори устата си, за да не се задуши.
– Открай време съм суеверен... – започна той тихо, сякаш говореше на себе си. – Нали се сещаш, суеверно мислене. Виждам цял куп връзки между нещата, които в действителност изобщо не съществуват. То е като онова, което казах на Акс за ръкавиците на местопрестъплението. Рационално погледнато, знам, че не оставям част от себе си върху онези тела, но на мен ми се струва другояче.
Той замълча, ала Мариса остана на мястото си.
– Сестра ми... – Ново прокашляне, но въпреки това, когато отново заговори, дрезгавият му глас бе станал още по-хриплив. – Сестра ми беше добър човек. Семейството ми беше доста голямо и не всички бяха мили с мен. Тя обаче беше.
Мариса си спомни онова, което знаеше за момичето: изчезването, изнасилването, убийството, тялото, открито седмица по-късно. Бъч бе последният, видял я жива.
– Тя обаче си имаше и друга страна – продължи той. – Излизаше с доста... по дяволите, трудно ми е да го изрека... излизаше с доста момчета, нали се сещаш?
Сега лицето му беше пребледняло, устните му бяха стиснати, а лешниковите очи – полупритворени, сякаш отново преживяваше лоши спомени.
А после млъкна. Не каза нищо повече, така че Мариса трябваше сама да попълни празнините.
– Мислиш, че е била убита – прошепна тя, – защото не е била добро момиче. Мислиш си, че може би, ако не беше правила секс с онези момчета, нямаше да се качи в колата, те нямаше да сторят онова, което са сторили с нея, и тя нямаше да умре.
Бъч затвори очи. Кимна.
– И се ненавиждаш, задето мислиш така, тъй като по този начин стоварваш вината върху нея... и това ти се струва предателство. Обвиняваш жертвата... а то е нещо, което никога, никога не би причинил на когото и да е, най-малкото на родната си сестра.
Бъч кимна, отново и отново. А после избърса една сълза.
– Сега вече може ли да дойда и да те прегърна? – попита Мариса с пресекващ глас. – Моля те.
Той кимна и тя се втурна покрай бюрото, обви ръце около него и го притегли към себе си, така че в крайна сметка приседна на писалището, а главата му се отпусна в скута й.
Приведена над него, вдъхвайки миризмата на косата и афтършейва му, милвайки широките му рамене, Мариса почувства, че го обича повече отвсякога... всъщност онова, което изпълваше сърцето й в този миг, бе толкова огромно, че не знаеше как тялото й успяваше да го задържи.
– Вината не беше нейна — дрезгаво каза той. – Знам го. Това, че си го помислих дори за миг, е толкова... грозно. Толкова ужасно, колкото и че не можах да я спася – спокойно бих могъл лично да я натикам в онази кола. Исусе, да вярвам, че проблемът са били постъпките й? – Бъч надигна глава. – Умът ми не може да го побере... ако имах дъщеря и опазил Господ – при тези думи той се прекръсти, – с нея се случеше нещо и някой се опиташе да стовари вината върху късата й пола или това, че е изпила едно... или пък седемдесет и пет питиета, или се е съгласила да прави секс, а после се е отказала по средата? Имаш ли представа какво бих направил с това сексистко копеле?
– Ще го убиеш веднага след като убиеш виновника.
– Абсолютно. И още как. Ала после... – Ръката на Бъч описа кръг до слепоочието му, – старата плоча отново се включва и от време на време пак чувам онази ужасна мисъл... и се чувствам толкова виновен, че ми се иска да повърна. Всъщност дори и в този момент преценявам разстоянието между мен и кошчето за боклук и се чудя дали ще стигна навреме.
Очите му се вторачиха някъде встрани от нея и на Мариса й се прииска Мери да беше с тях в стаята. Ето защо хората ходеха при терапевти, помисли си тя – когато язовирната стена рухнеше по този начин, вероятно не беше зле наблизо да има професионалист.
– И между другото – добави той, – гордея се с религията си. Църквата не е съвършена, но аз също не съм съвършен... а тя е донесла толкова добро в живота ми. Без вярата ми, без теб щях да бъда бледа сянка на онова, което бих могъл да бъда.
– Разбирам те напълно – и аз изпитвам същото за моята вяра.
Двамата помълчаха, а после Мариса взе ръцете му в своите.
– Ако утре вечер отида в секс клуба, ще си развалиш ли мнението за мен?
– Господи, не.
Тя кимна.
– И ако някой ден се съгласиш да те накарам да свършиш в устата ми, ще ме погледнеш ли отвисоко?
Бъч се разсмя.
– Вероятно ще започна да те боготворя още повече.
– Ще мислиш ли все още, че съм добро момиче?
– Знаеш ли... всъщност, да. – Звучеше облекчен. – Ами да, никога досега не се бях замислял за това... но все още ще те обичам, абсолютно.