Парадайз върна ръжена на месинговата му поставка и отиде да седне на креслото.
– Страшно ме бива...
Тя млъкна, осъзнала, че баща й се беше вкаменил, стиснал лист хартия, сметка, банково извлечение или кой знае какво, във въздуха.
Изражението му бе такова, сякаш някой току-що му беше съобщил, че къщата му ще бъде срината от човеци.
– Татко... Наистина съм щастлива. Наистина... научавам толкова неща за себе си, за това, коя съм, какво искам, какво мога да направя.
Баща й погледна към листа хартия, сякаш се чудеше какво прави във въздуха пред него. А после дойде на себе си.
Прокашля се и попита:
– И до какви заключения стигна?
Е, най-важното бе това, че вероятно се влюбваше в Крейг. Но понеже знаеше, че от новина като тази баща й не просто ще се вкамени, реши да го запази в тайна... Пък и все още не беше казала на Крейг, а й се струваше правилно той пръв да го научи.
Влюбваше се. Нещо толкова огромно и едновременно с това така простичко.
И бързо. Ала тя бе чувала, че с истинското обвързване е така.
– Ами искам да направя нещо добро за расата – отвърна тя.
– Как точно?
– Татко, това не означава да се бия във войната.
– Като се има предвид, че току-що ми каза колко те бива в... – Баща й разтърка слепоочията си. – Предполагам, че би трябвало да очаквам нещо такова.
– Какво?
– Да смениш посоката. Онова, за което не бях сигурен, бе как ще се почувствам.
– Нищо не сменям.
Господи, това прозвуча като лъжа дори в собствените й уши: не беше сигурна как изглежда бъдещето й, нито коя ще бъде след края на програмата (колкото и дълго да продължеше тя), но нищо нямаше да бъде както преди.
Свършено беше с нощите, прекарани като благовъзпитана жена в тази къща или пък в някоя друга, в очакване на шанс да се появи на някое социално събиране. И да, не се беше отказала от решението да не се обвързва (освен ако не ставаше дума за Крейг).
– Ще ми се майка ти да беше с нас.
– И на мен. – Ала несъмнено по съвсем друга причина. Парадайз определено не би отказала малко съвети за любовта. – Толкова ми липсва.
– Нали знаеш, че ние наистина се обичахме? Обвързването ни беше уредено от семействата ни, ала... наистина се влюбихме. Тя беше всичко за мен.
По дяволите, помисли си Парадайз. Деликатното му застъпничество за Пейтън не просто не успя, а й подейства като шамар, защото не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Думите му, колкото и верни, и важни да бяха, бяха изречени с надеждата тя да погледне благосклонно на едно традиционно обвързване с приятеля й.
От доста време насам подозираше, че това е нещо, което баща й иска за нея. Той харесваше Пейтън, одобряваше потеклото му и знаеше, че между двамата вече съществува приятелство. За главата на едно аристократично семейство това бе съвършената възможност за неговата дъщеря.
Какво би си помислил той за Крейг?
Крейг, за когото в света на човеците биха казали, че е от работнически произход. Дали баща й някога би могъл да прозре силата на характера му, душата, скрита под липсата на външен блясък?
– Мога да се приспособя към почти всичко – мрачно продължи баща й. – Мога да привикна към всичко, което решиш, че искаш от живота... ала едничкото, за което никога не бих отстъпил, е това, че искам да откриеш същата обич, която имахме аз и майка ти. По този въпрос няма да приема възражения.
Разбирай: мъж от твоята класа, способен да ти осигури живота, с който си свикнала.
– О, татко – отвърна тя печално.
– Съжалявам, просто така го чувствам.
– Знам.
Големият часовник във фоайето удари осем пъти и Парадайз се изправи, разпръсквайки сянката, легнала в стаята.
– Трябва да вървя. – Тя опъна дрехите, които си беше избрала за вечерта. – Ще изляза със съучениците ми, а през деня ще работим върху един проект, така че ще се прибера утре след часовете. И да, ще бъдем подобаващо наглеждани.
Докато се взираше в баща си в съвършено подредената стая, тя особено ясно си даде сметка за атмосферата на старо богатство и изтънченост, която не беше купена, а бе грижливо подбирана през вековете, в които семейството й бе имало пари.
Дали Крейг някога би се почувствал удобно тук?
Вероятно не.
– Татко?
– Прости ми. – Баща й сведе поглед към листовете на бюрото си. – Но естествено, разбирам, че трябва да вървиш. Знай обаче, че ще ми липсваш. Знай също така, че братята не споделят особено с мен, но онова, което ми казват... ме кара наистина да се гордея с теб.