– Не знам. – Акс изпъна крака върху седалките и се облегна на затъмнения прозорец на автобуса. – Тя ми се струва различна. Не мисля, че има защо да се притесняваш.
Да, жените бяха пълна противоположност на мъжете, нали?
А в този случай той се държеше като женчо, не тя. Тя беше готова да преминат на следващото ниво... а той като че ли се криеше зад нейното целомъдрие, докато всъщност отново защитаваше себе си. А когато се замислеше за това, как го караше да се чувства тя?
Все още му се струваше разумен... макар и не особено приложим план.
Исусе, тази вечер, рано или късно, щяха да останат насаме. То беше неизбежно. И след два сеанса телефонен секс, той бе по-отчаян отвсякога, задъхан, зажаднял, подлуден мъж, чийто пенис бе винаги готов, и с достатъчно оргазми в резерв, за да се обезводни дотам, че да има нужда да го включат на система.
Искаше му се да вярва, че ще успее да удържи на взетото решение, наистина.
Проблемът бе, че нищо не го правеше по-късоглед от това, да чуе името си, откъснало се задъхано от устните й.
Една най-обикновена сричка, ала достатъчно бе тя да я изрече и с него беше свършено. Превръщаше се в мека глина в ръцете й. Забравил всякакво друго намерение, освен нуждата да проникне в нея и да остане там.
Човече, наистина имаше сериозен проблем.
* * *
Когато пристъпи в човешкия клуб „сЕнКи“, Парадайз се огледа наоколо и си помисли... няма да го бъде. Силната музика кънтеше в черепа й. Тъмнолилави и червени лазерни лъчи прорязваха въздуха, натежал от човешки миризми. А вниманието, което привлече, беше последното, от което се нуждаеше.
Без никаква представа къде са Крейг, Бун и Ново, тя си запроправя път през танцуващата тълпа и докато вървеше, човешки мъже я гледаха, преценяваха, надяваха се да уловят очите й. Някои от тях, помисли си Парадайз, вероятно биха могли да минат за привлекателни, но го направи по същия начин, по който би забелязала стол с хубава тапицерия, докато прекосява някоя стая.
Платът може и да беше хубав, но никога не би го взела у дома си.
Нито пък би седнала върху него.
Сградата, в която се помещаваше клубът, изглеждаше като преустроен склад и имаше нещо странно в клаустрофобичното усещане на отвореното триетажно помещение. Разбира се, то беше наистина претъпкано. Къде ли отиваш, ако просто искаш да се видиш с приятели, зачуди се тя. И откъде ли всички се познаваха? Всички като че ли докосваха... всекиго около себе си.
Проправяйки си път през множеството, тя откри, че по периферията на гърчещите се тела има сепарета. Може би приятелите й бяха в някое от тях? Господи, дали изобщо беше отишла в правилния клуб...
– Хей, бейби, ела с мен.
Груба ръка я сграбчи през кръста и я притегли към нечие потно тяло. Парадайз се взря свирепо в човешкия мъж и се опита да го отблъсне, но той стисна китките й и я притисна към себе си.
– Знам че го искаш – каза той, заваляйки думите, докато отъркваше бедрата си в нея. Миришеше на стар одеколон, още по-стар цигарен дим (или пък беше трева?) и адски отблъскващо отчаяние. – Целуни ме.
– Сигурно се шегуваш.
– Хайде де, знам, че го искаш.
Майната му, помисли си Парадайз и с едно рязко движение освободи дясната си ръка и го прасна в гърлото с кокалчетата... а когато той се преви надве, тя едва се сдържа да не му строши носа с коляно.
Остави го да хъхри, обърна се и...
...се блъсна право в гърдите на Крейг.
– Идвах да те спася – сухо обясни той. – Но вече от личен опит знам, че и сама можеш да се грижиш за себе си... така че май не би трябвало да се учудвам, че нямаш нужда от мен.
Начаса всичко в клуба се промени: въздухът вече не беше задушаващ, а изпълнен със сексуална горещина. Лазерите не заслепяваха, а възбуждаха. Музиката не беше силна, а еротична.
Човеците все още бяха дразнещи, но дори силата на истинската любов не беше неограничена.
Господи, изглеждаше невероятно. Висок и широкоплещест, едър и силен, нахлупил същата шапка, с която го беше видяла за първи път. Простичката бяла тениска подчертаваше мускулите му. Дънките... Исусе, изтърканите меки дънки, през чиито дупки можеше да зърне късчета от бедрата му.
– Танцувай с мен – каза Парадайз, привеждайки се към него, за да може да я чуе през шума.
Козирката на шапката й пречеше да види очите му, ала въпреки това ги усети да се плъзгат по дрехите, които беше облякла, преди да излезе от вкъщи: изрязаната й блузка, късата й поличка и впитото яке бяха само за него и очевидно го заплениха. Хареса му и косата й, която бе оставила пусната, както и гримът й.