– У братовчедка ми... онази, която уж беше заминала. Парадайз впери поглед в очите на Крейг.
– Пейтън, с Крейг идваме веднага. Само ми кажи къде си. Пейтън й издиктува някакъв адрес със заекване и Парадайз го повтори, а после тикна апарата в ръцете на Крейг.
– Аз трябва да се измия, ти остани на телефона с него... не му позволявай да затвори.
* * *
Десет минути по-късно Крейг прекрачи прага на луксозна човешка сграда с тъмнозелен сенник, мраморно фоайе и портиер с униформа в същия цвят като сенника отвън.
Докато той стоеше несигурен на мястото си, очаквайки да го изритат или да го претърсят от главата до петите, преди да му позволят да пристъпи навътре, Парадайз отиде на рецепцията.
– Здравейте – каза тя съвършено спокойно. – Приятелят ми Пейтън дойде, за да се види с Ашли Мъри, и ни помоли да се присъединим към тях.
– Ей сега ще проверя – отвърна мъжът и посегна към телефона. – Ало? Тук е рецепция. Вие... чудесно. Ей сега ще се качат. – Мъжът от охраната кимна към асансьорите. – Заповядайте.
– Благодаря ви – каза Парадайз любезно и протегна ръка.
За миг Крейг не разбра защо го прави... а после си даде сметка, че не беше помръднал от прага на въртящата се врата.
Побърза да отиде при нея, навел глава и без да поглежда към охраната – красива млада жена беше едно, ала той бе няколко пъти по-едър от нея и най-вероятно щеше да събуди подозрение. Успяха все пак да се качат в асансьора и не след дълго слязоха на един от последните етажи.
Първото, което видяха в дъното на дългия бежов коридор, бе Пейтън, седнал на килима и стиснал телефона си в ръце.
Крейг начаса усети миризмата на кръв, която тегнеше във въздуха, макар че човеците едва ли биха я забелязали.
Парадайз се втурна и коленичи до приятеля си.
– Пейтън?
Той не вдигна поглед, докато Парадайз не го докосна по рамото... и господи, беше пребледнял като платно, а очите му бяха разширени.
– Наистина е лошо.
– Тя... вътре ли е?
– Не. Но спалнята... господи, спалнята...
Крейг остави Парадайз с приятеля й и бутна вратата. Начаса миризмата на смърт се усили... и стана почти задушаваща, когато пристъпи в просторна стая с голям бял диван, бял килим и огромни прозорци. Липсата на тежки завеси говореше, че никой вампир не би могъл да отседне тук.
Беше ужасно студено и отнякъде идваше мразовит повей.
Крейг погледна към отворения кухненски бокс, но не видя нищо особено – всичко беше подредено, имаше купа свежи плодове... не, ябълките бяха пластмасови.
Право напред тръгваше малък коридор, в чийто край светеше една-единствена лампа. Крейг пое по мекия килим, сви зад ъгъла и се закова на прага.
Насреща му имаше огромно легло, напоено с толкова много кръв, че сякаш някой бе лиснал боя върху белите чаршафи, възглавницата и таблата.
Имаше кръв и на пода, образуваща пътечка, която стигаше до...
Плъзгащата се стъклена врата, извеждаща на терасата, беше оставена отворена... и полупрозрачните бели завеси, развяващи се на вятъра, ту разкриваха, ту отново скриваха кървавия отпечатък от длан върху касата.
Крейг се обърна към леглото и този път забеляза наркотиците на нощното шкафче: спринцовки, лъжици, малки късчета фолио. Нямаше презервативи, нито оръжия. Както и никакви лични вещи – никакви снимки, сувенири, нищо. Това бе място, където идваха да се чукат и да се друсат, след което да се изметат преди изгрев-слънце.
– О, господи...
Гласът на Парадайз го накара да погледне през рамо.
– По-добре не влизай тук.
Тя обаче пристъпи вътре и Крейг не би могъл да каже, че е изненадан.
– Къде е Пейтън? – попита той.
– Ето ме – разнесе се глух глас откъм прага.
Докато стояха заедно, Крейг бе сигурен, че и тримата си мислят едно и също: никой не би могъл да оцелее в нещо такова. Никой.
– Трябва да се обадя на баща ми – каза Парадайз задавено. – Това е прекалено сериозно за нас.
Крейг поклати глава и извади телефона си.
– Не, трябва да се обадим на братята.
– Точно затова ще се обади на баща си – обади се Пейтън.
Докато Парадайз крачеше напред-назад, долепила телефона до ухото си, Крейг се намръщи.
– Какво?
Пейтън сви рамене.
– Баща й е пръв съветник на краля. Това е най-добрият начин да постъпим.
За миг Крейг не осъзна какво му казват, поредица от глаголи и съществителни, и разни такива, влязла през едното му ухо и излязла през другото. Ала после той ги превъртя още няколко пъти... и почувства как по тялото му преминава необикновена ледена тръпка. Сърцето му подскочи в гърдите. Спря. Започна да бие неравномерно.