Очите му се върнаха върху Парадайз и сякаш от много далеч я чу да говори настойчиво. Никога досега не бе обръщал особено внимание на произношението й, защото вниманието му винаги беше погълнато от привличането, което изпитваше към нея. Ала сега... интонацията, начинът, по който оформяше думите, ритъмът им – бяха досущ като на Пейтън. И не защото се правеше на интересна.
– Тя не е просто рецепционистката в онази къща, нали? – попита той глухо.
* * *
Когато телефонът му се раззвъня, Бъч беше готов да остави гласовата поща да си свърши работата – все пак се намираше в секс клуб, търсейки улики в разследването на едно убийство. Ала проклетото нещо не млъкваше, така че той го извади и вдигна.
И заради техно музиката, изобщо не чу какво му казва Вишъс.
– Какво? Ало?
Връзката прекъсна и объркването бе разрешено с помощта на есемеса, който Ви му изпрати. Съобщението беше кратко и ясно: адрес в една от хубавите части на центъра, номер (18) и време (5 мин).
Това беше кодът, който използваха, когато се биеха и бяха в опасност.
– Трябва да вървим – заяви той на глас. Обърна се към Мариса, улови ръката й и повтори по-силно: – Трябва да вървим. Веднага.
– Какво? – Тя се притисна в него. – Но още не сме видели цялото място.
Когато Бъч само поклати глава и задържа погледа й, тя не възрази повече.
– Ей, Акс – повика той. – Ние трябва да се измитаме. Окей?
Другият мъж се приближи.
– Мислех, че искате да разгледате всичко.
– По-късно. Ще се видим в тренировъчния център.
Отне им доста повече от пет минути да се изнесат от там, тъй като да си проправят път през най-различните секс станции и тематични стаи бе, като да излязат от лабиринт на петдесетте нюанса. В мига, в който се озоваха на студения, ясен въздух навън, далеч от охраната и дългата опашка, Бъч заяви:
– Изскочи нещо с лесърите...
Телефонът му иззвъня и той вдигна:
– Ви, идвам, тъкмо оставях Мариса...
Отговорът на брата беше кратък и по същество и когато затвори, Бъч отпусна бавно телефона и се взря в Мариса.
– Мисля, че ще е най-добре и ти да дойдеш.
– Какво има?
– Възможно е да сме открили самоличността на загиналата жена.
Няколко минути по-късно Бъч паркира лексуса пред главния вход на луксозен жилищен небостъргач. Изличи спомените на човека от охраната, след което се качи в асансьора заедно с Мариса и много скоро двамата вървяха по коридор, миришещ на смърт.
Ви, който ги чакаше, се сепна при вида им.
– Какво, по дяволите? Между другото, и двамата изглеждате адски секси.
Бъч си свали маската.
– Дори от тук надушвам кръвта.
Мариса също си махна маската и потръпна.
– Господи... тя е. Това е нейната миризма.
Ви ги преведе през един анонимен апартамент в празна спалня, която напомни на Бъч за годините в колдуелския участък. Мамка му, първият му инстинкт бе да застане между своята шелан и гледката на жестоко убийство. Ала вече не. Убиваше го това, да бъде изложена на нещо подобно, но тя беше права. Трябваше да бъде тук.
С изпънат гръб и бистър поглед, Мариса се приближи до леглото... и господи, видът й, застанала с гръб към него, докато се взираше в напоените с кръв възглавници и завивки, щеше да се превърне в извор за цял куп нови кошмари.
Бъч изруга и погледна към Парадайз, която стоеше до Пейтън, а после към Крейг, който бе най-далеч от тях в ъгъла. Най-сетне огледа преценяващо сцената на престъплението, отбелязвайки си всичко, което беше и което не беше в стаята.
– Кой пристигна пръв? – попита.
Пейтън вдигна ръка.
– Аз. Братовчедка ми Алишън използваше това място за... е, нали се сещаш. Наела го беше под човешко име. Звънях й няколко пъти, за да я поканя да излезе заедно с нас... родителите й казали на моите родители, че не са я чували от няколко нощи, може би една седмица, но това не беше особено необичайно. Когато тя не ми отговори, реших да намина, защото си казах, че сигурно купонясва здравата. Влязох през терасата, защото така правя обикновено, и... ами да.
– Вратата на терасата отключена ли беше? – Бъч повдигна завесите и разгледа внимателно кървавия отпечатък върху бравата.
– Беше отворено. Но ако е било слънцето, щеше да има следи от изгоряло, нали? Значи, е възможно да е... – Гласът на Пейтън заглъхна, очите му бяха впити в окървавеното легло. – Тя не е добре, нали?
Мариса смъкна латексовата качулка от главата си и като се приближи до него, улови ръцете му в своите.
– Аз съм Мариса, шелан на Бъч. Ръководя убежище за жертви на домашно насилие. Тя дойде при нас...
– Значи, е там? Жива е!
Мариса поклати бавно глава.
– Толкова съжалявам. Обадих се на брат ми, Хавърс, и той направи всичко по силите си, за да я спаси, но не успя.