– Започваш да минаваш всякакви граници.
– А като аристократка ти определено имаш пълното право да ми го кажеш, нали?
– Влюбена съм в теб, задник такъв. – Е, това поне му затвори устата. – Точно така. Казах го... там, откъдето идвам, една жена няма право да го каже първа, защото трябва да изчака мъжът да го стори. О, искаш ли да знаеш още нещо, което не мога да правя? Не мога да бъда в присъствието на който и да било мъж без компаньонка. Не ми е разрешено да работя, нито да правя кариера... получих мястото като рецепционистка само защото баща ми отчаяно се нуждаеше от помощ и аз бях единствената, на която можеше да се довери. Трябваше да се боря, за да отида в тренировъчната програма... и получих разрешение единствено защото излъгах и казах на баща ми, че никога няма да взема участие във войната. От мен се очаква да бродирам, да водя домакинството и да забременея... а ти ми се възмущаваш, че аз съм проблемът?
– Сърцето ми се къса – процеди той. – Никога не си била принудена да се притесняваш за следващото ти ядене, живееш в шибан мавзолей, пълен с красиви вещи... и извинявай, обаче представа си нямаш какво е да те гледат отвисоко, защото си изгубил в ДНК лотарията!
– Ти ме гледаш отвисоко! – извика Парадайз на свой ред. – Ти майтапиш ли се с мен! Ти си съдия и екзекутор, вече си взел решение, а аз да вървя по дяволите! С нищо не се различаваш от глимерата! Погледни се в шибаното огледало, Крейг. Държиш се със същото нагло чувство за превъзходство, с което и те.
Парадайз млъкна; беше се задъхала, свободната й ръка беше свита в юмрук, сърцето й думкаше.
– Доникъде не стигаме – измърмори той след миг.
– Абсолютно си прав. Така че върви на майната си. Пожелавам ти хубав живот и се надявам високоморалното ти самодоволство да те топли през дългите дни.
Парадайз затвори и като се обърна рязко, вдигна ръка и понечи да запрати телефона в стената.
После обаче спря. Успокои се. Овладя се.
Леле. Беше изгубила девствеността си и беше преживяла първата си караница в романтична връзка. Както и първото си скъсване.
Ама че двайсет и четири часа.
Просто страхотни.
* * *
Отне й цял час, докато дойде на себе си, толкова беше ядосана. И първата й осъзната мисъл бе, че няма да прекара цялата нощ, затворена в стаята си.
Как ли пък не. Предстоеше й цял ден между четири стени.
Отиде до пътната си чанта и зарови из нея, търсейки портмонето си. Щеше да се види с останалите от класа в онзи италиански ресторант и да пийне с тях... дори и да беше само газирана вода. А ако Крейг случайно се появеше? Все тая.
Бездруго трябваше да свикне да бъде близо до него.
Сграбчи портмонето си и понечи да излезе, но изведнъж спря. Извади го и го сложи върху старинното френско писалище, след което започна да рови из чантата, преглеждайки всичко... дори предния джоб.
Намръщи се и се приближи до дрешника. Намери палтото, което носеше предишния ден и бръкна в джоба му. Полароидната снимка, която беше пъхнала там в онзи апартамент, все още си беше на мястото. Взря се в нея, затиснала устата си с ръка.
Отново се върна при чантата и я прерови за втори път. Не, оригиналната фотография, онази, която беше намерила в автобуса, я нямаше.
Спомни си как бе претърсила чантата в тренировъчния център и бе открила телефона си не където трябва.
Някой беше пребъркал чантата й и беше взел снимката.
Може би защото тя го свързваше... с убийство.
Парадайз отиде при телефона си и набра номера на Пейтън.
– Здравей – каза, когато той вдигна.
– Ало? Парадайз? – повика я Пейтън, когато тя не продължи.
– Мисля...
– Връзката прекъсва.
– Нищо не съм казала.
– Задръж малко. – Разнесе се шумолене, а после гласът му долетя от по-далеч. – Не, Анслам, проклет глупак такъв, не искам LSD. Исусе... да, дай ми малко екстази.
Парадайз затвори очи и се запита какво точно правеше. Пейтън беше в траур. А тя може би ставаше параноичка.
– Пари? – Още шумолене, а после той отпи. – Какво има?
– Нищо. Извинявай.
– Нали ще дойдеш с нас?
– Не веднага – отвърна тя. – Отивам в работата на татко. Аз, ъ, снощи направих нещо глупаво.
– Какво?
– Взех нещо от онзи апартамент. — Парадайз се взря във фотографията, а после я сложи върху писалището си с лицето надолу. Въпреки че не се виждаха много подробности, беше прекалено кървава. – Не исках да го правя. Онази снимка, която намерих...
– Полароидната? Другата?
– Да. Трябва да я дам на Бъч и Мариса. Пъхнах я в джоба си, без да се замисля. Предполагам, че братята се бият, а не мога да се върна в тренировъчния център, така че ще мина през къщата за аудиенции и някой ще им я предаде по-късно тази вечер.