– Аха. Добър план. А после ще излезеш с нас?
– Добре... Само да си взема един бърз душ и да се преоблека.
– Ти винаги си красива. Доскоро.
Парадайз затвори и се взря в краката си. Господи, ами ако един от участниците в програмата беше замесен в онази смърт?
Тя изруга и взе телефона със себе си в банята. Докато го оставяше в ъгъла, се намръщи, недоволна от себе си, но да – щеше да вдигне, ако Крейг се обадеше. Макар че, не, той вероятно нямаше да го направи. И да, така определено беше най-добре.
От всички начини, по който биха могли да се провалят нещата между тях... ама че бъркотия.
И честно казано, не беше сигурна дали би искала да оправи нещата с него, дори да беше възможно.
Похот, каза си. Изпитвала бе единствено похот, не любов. Как би могъл да се влюбиш в някого едва за шест нощи?
Господи, искаше й се да повърне, наистина.
Двайсет минути по-късно вече беше облякла сини дънки и кашмирен пуловер. Обу си обикновени мокасини, защото, макар да беше студено, не бяха прогнозирали сняг, след което извади палтото, което носеше предишната вечер. Пъхна снимката в джоба, взе портмонето, телефона и...
Домашният телефон върху нощното й шкафче иззвъня и тя отиде да вдигне – може би баща й се обаждаше от работата, за да провери как е.
– Ало?
– Имаш посетител.
Гласът от другата страна на линията я накара да се смръщи.
– Анслам?
– Аха, аз съм – отвърна той нехайно. – Пейтън каза да мина да те взема.
– Така ли? Но аз още не съм тръгнала към ресторанта. Първо трябва да свърша нещо.
– Ще дойда с теб.
– Не, благодаря. Няма да ми отнеме дълго...
– Няма ли да слезеш?
О, за бога. Не искаше обаче да бъде груба.
– Окей. Ей сега идвам.
– Недей да бързаш заради мен.
Парадайз затвори, провери си отново косата и излезе от стаята. Докато отиваше към стълбището, истински се надяваше по-бързичко да успее да разкара Анслам. Чувстваше се отвратително заради караницата с Крейг, не помагаше и това, че тотално беше забравила за снимката и я беше отнесла от местопрестъплението, без да каже на никого.
Нито пък това, че разследването може би щеше да се съсредоточи върху участниците в програмата.
От върха на стълбището видя Анслам, застанал насред черно-белия мраморен под, дизайнерските му дрехи и скъпият одеколон издаваха към коя класа принадлежи поне толкова, колкото и правилните му, доста обикновени черти.
Имаше нещо толкова... безлично у него, помисли си.
Нямаше представа как си бе спечелил славата на истински агресивен с жените.
Едно стъпало изскърца под краката й и Анслам се обърна към нея.
– Здрасти, малката. Изглеждаш страхотно.
– Благодаря, ти също.
Когато Парадайз стигна до подножието на стълбището, той разтвори ръце и тя се приближи и го целуна по бузите.
– Слушай, съжалявам, но наистина просто ще...
Странен шум откъм кабинета на баща й я накара да се намръщи и да погледне натам. Беше нещо като скимтене или пък...
– Спомена, че трябва да свършиш нещо – каза Анслам. – Какво?
Парадайз отново насочи вниманието си към него.
– Нищо важно. Просто... Какъв е този шум?
Извърна се от Анслам и отиде да надникне зад богато украсения свод, въвеждащ в библиотеката...
– Господи!
Икономът на баща й, Федрика, и нейната прислужница Вучи бяха завързани за бюрото, устите им – запушени.
– Какво е станало...
Анслам я сграбчи изотзад и като я завъртя, я препъна, така че тя рухна по очи на пода. Болката и шокът я зашеметиха за миг и той я преобърна по гръб. Лицето му, доближено на сантиметри до нейното, изглеждаше леко подразнено.
– Къде е снимката? Какво, по дяволите, си направила с моята снимка?
Докато Парадайз се мъчеше да се съвземе, размахвайки ръце и крака, Анслам грубо се залови да прерови джобовете й.
– А, добро момиче. – Той пъхна полароида във велуреното си сако. – По дяволите, Парадайз, защо ти трябваше да я намериш? Не исках да бъда принуден да направя нещо такова на жена като теб. То не е част от плана.
Парадайз преглътна и когато усети вкуса на кръв, разбра, че устната й е разцепена.
– Не е... нужно да го правиш...
Анслам се изправи рязко на крака и изчезна за миг, а когато се върна, носеше със себе си пътна чанта на „Луи Вюитон“.
– О, да, нужно е. Защото ти се канеше да занесеш снимката на баща си... нали така каза на Пейтън. Освен това си такова добро момиченце, толкова съвестно, че няма да се откажеш току-така, ще започнеш да търсиш връзката... и рано или късно, ще се промъкнеш в общата стая и ще преровиш нещата ми, защото ще осъзнаеш, че единствено някой от тренировъчния център би могъл да изпусне снимката в автобуса, а после да я вземе от чантата ти. Страхотна чанта, между другото. Страшно харесвам „Бали“. Готини неща правят.