Без да престава да говори, Анслам извади една спринцовка.
– Виждаш ли, толкова съм привързан към работата си, че искам част от нея винаги да бъде близо до мен. А снимките са най-добрият заместител, не мислиш ли? Страшно ги бива да раздвижат паметта. Както и да е, а когато откриеше още от тях в чантата ми, щеше да събереш две и две. И аз щях да се окажа преебан... а те уверявам, че никога не съм отдолу в никоя връзка.
Анслам провери дали прозрачната течност бе стигнала в тънката игла, а Парадайз усети как мозъкът й заплашва да изключи, болката, шокът и объркването преплитаха пътищата на нервната й система, правейки всякакъв по-сложен мисловен процес невъзможен.
А после си спомни на какво я бяха учили в програмата: съсредоточаваш се и оставаш съсредоточен. Съсредоточаваш се и оставаш съсредоточен.
Само че това тук не беше упражнение... а онова, за което уроците я подготвяха.
Не беше урок. Нямаше кой да я спаси.
Освен самата тя.
Начаса с кристална яснота осъзна: ако Анслам успееше да я инжектира с каквото и да имаше в спринцовката, с нея беше свършено; щеше да има един-единствен шанс да избяга.
Преструвайки се на безпомощна, тя се огледа скришом за някакво оръжие, нещо, каквото и да било, което би могла да използва...
– Приеми го като комплимент – заяви той, свеждайки поглед към нея. – Сигурен съм, че рано или късно, щеше да се досетиш, че съм аз, защото си страшно умна... като за момиче.
С едно мощно движение Парадайз се надигна и го удари с глава право в лицето. Това беше единственият възможен ход... и тя го изпълни съвършено: Анслам изрева от болка и гняв и тупна по задник на пода, стиснал носа си. Парадайз се нахвърли отгоре му, блъсна го в гърдите, издърпа спринцовката от ръката му. Изпразни я във въздуха и я захвърли настрани.
Точно навреме.
Анслам изкрещя и я блъсна в раменете, оттласквайки я от себе си. След това стовари юмрук в челюстта й с такава мощ, че в главата й буквално се разнесе дрънчене и очите й се замъглиха. Не можеше обаче да си позволи да припадне, защото той се нахвърли отгоре й. Борейки се с болката и дезориентацията, тя посегна между тях и го сграбчи за топките, извивайки ги, докато той изпищя и се дръпна рязко настрани.
Парадайз се изправи и понечи да го изрита, но той улови глезена й и я събори на земята.
Двамата се затъркаляха по пода и някъде в подсъзнанието си тя чу Бъч да казва, че рано или късно, всички ръкопашни двубои свършват на земята, това бе само въпрос на време.
Извивайки се, тя успя да му попречи да приклещи ръката й, но пък не можа да го стисне в ключ с бедрата си. Оръжие, нуждаеше се от... куфарчето. Ако само успееше да стигне някак си до там...
Анслам беше по-силен от нея, но тя беше по-бърза от него. Телата им се мятаха по пода, юмруци валяха навсякъде, по лицата им се стичаше кръв.
И тогава то се случи. Незнайно как, Анслам успя да я сграбчи за гърлото с две ръце... и блъсна главата й в мраморния под, веднъж, два пъти...
Майната ти!, оформи Парадайз беззвучно, защото не й достигаше въздух.
Вдигна ръце към очите му и заби палци в тях...
Анслам изчезна.
Просто... се изпари.
За частица от секундата Парадайз се напрегна, готвейки се да посрещне нова атака. А после чу ужасяващ писък.
Погледна нагоре и видя Анслам... да се издига във въздуха, лицето му беше разкривено в неописуемо изражение на ужас, от устата му шуртеше кръв, краката му ритаха безпомощно.
А после той бе захвърлен настрани като парцал.
И Крейг се разкри пред очите й като воина, какъвто беше: стъпил здраво на земята, оголил зъби... стиснал окървавен меч в ръка.
Парадайз смътно си даде сметка, че това бе церемониалният меч, който баща й носеше в специални случаи – принадлежал някога на неговия баща, той висеше на стената до входната врата, както повеляваше традицията.
Крейг се приближи до нея и коленичи.
– Имаш нужда от лекар. Къде е телефонът ти... къде има телефон?
– Добре съм... добре съм.
Я чакай, та тя плачеше. Или пък това беше кръв? Не беше сигурна.
Някакво трополене го накара да завърти глава.
– Ей сега се връщам.
Крейг се втурна в кабинета с меч в ръка и няколко секунди по-късно Вучи вече беше до нея, а икономът им говореше по телефона на бюрото.
И в този миг Парадайз си даде сметка, че вижда двойно.
– Мисля, че ще припадна – каза тя на Крейг.
– Доктор Джейн идва.
– Не ме оставяй. Искам да ти покрещя още малко.
Той коленичи до нея.
– Защото прекъснах схватката ти ли? Извинявам се. Между другото, мисля, че щеше да победиш... но не съм от онези, които си падат по облозите. Съжалявам.