Парадайз отвори уста, за да каже още нещо... ала съзнанието най-сетне я напусна.
Последната й мисъл?
Че той бе уловил ръката й – сигурна бе, когато нещо топло се обви около дланта й.
45
Когато се материализира на моравата пред дома на Парадайз, Крейг не беше сигурен дали идва, за да се кара с нея или да се сдобри.
Честно казано, самият той не знаеше. Нещата биха могли да се развият и по двата начина.
След като го беше направила на нищо по телефона, той бесня из тренировъчния център, докато най-сетне не си каза, майната му, щеше да я види очи в очи. Повикал бе един от догените, качил се бе в автобуса и в мига, в който бяха излезли на главния път, му бе казал, че не може да чака да стигнат до мястото, което използваха обикновено.
Бяха го оставили на една просека на около пет мили от имението на Братството и той начаса се беше дематериализирал на моравата пред семейното имение на Парадайз.
И бе заварил входната врата открехната.
В мига, в който прекрачи прага, видя Парадайз, затисната под Анслам, да забива палци в очите му.
И ето как се озова в тази невероятна библиотека... с буквално окървавени ръце.
Огледа се наоколо и поклати глава при вида на великолепната картина с маслени бои, окачена над камината. Мъжът, изобразен на нея, се взираше право в съзерцателя си и Крейг можеше само да предполага какво би казал, ако бе в състояние да види такъв като него, седнал върху копринения му диван. Или копринения диван на сина му. Или пък на внука му. Все тая.
Да, действително беше дошъл тук, за да се скара с нея, не за да се сдобрят. Дошъл бе да докаже, че е прав: че тя и онези като нея са зло в расата и че трябва да е ненормална, ако си мислеше, че ще се върже на глупостите й...
– Престани – простена той.
Отвори очи и се взря в килима под краката си. Откъм фоайето долитаха гласове. Бъч се беше появил. Ви. Икономът и прислужницата говореха.
Парадайз бе отнесена на горния етаж и доктор Джейн...
На прага на библиотеката се появи мъж.
Беше висок и слаб, облечен в безупречен костюм, който дори Крейг виждаше, че е ушит по мярка от изключително добър шивач. С ярката си бяла риза, кървавочервената вратовръзка и изисканата кърпичка в джоба на гърдите този мъж беше същинско въплъщение на аристократ.
И да, дори носеше златен пръстен с печат.
И да, това бяха очите на Парадайз, впити в него през притихналата стая.
Крейг свали бейзболната си шапка и се изправи. Усети нелепо желание да си загащи тениската или да изтупа дънките си... или нещо подобно. По дяволите.
Мъжът се запъти към него със страховито изражение на лицето.
Крейг се напрегна и се прокашля.
– Сър, аз...
Мечешката прегръдка, в която мъжът го сграбчи, бе толкова силна, че на Крейг му се стори, че чува как костите му изпращяват. А другият мъж все така не го пускаше.
Докато Крейг стоеше там като истукан.
Над рамото на бащата на Парадайз той видя Бъч да подава глава в стаята и да прави гримаса насреща му, подканяйки го да не стои като пън.
Крейг вдигна ръце зад гърба на другия мъж, сякаш за да попита: А сега какво?
Бъч започна да жестикулира необуздано, сякаш прегръща някого.
Крейг потръпна, но все пак обви предпазливо ръце около благородния мъж пред себе си. Потупа го по раменете.
– Дължа ти живота си – каза баща й дрезгаво. – Тази нощ ти ми дари нов живот, спасявайки нейния.
Най-сетне той отстъпи назад и като извади онази кърпичка, избърса очите си.
– Кажи ми как бих могъл да ти се отплатя? Какво мога да сторя за теб? С какво бих могъл да бъда в служба на теб и близките ти?
Крейг запримигва на парцали. Мозъкът му буквално даде накъсо. А после избъбри:
– Казвам се Крейг.
Сякаш го бяха попитали.
– Крейг, аз съм Абалон. – Бащата на Парадайз се поклони. – На твоите услуги.
Преди Крейг да успее да отговори, Пейтън влезе в стаята и се отправи към него.
– Човече.
И ето че беше време за прегръдка номер две.
Пейтън го стисна така, че едва не му строши ребрата, но този път Крейг вече бе по-напред с материала и му отвърна по същия начин.
– Ти свърши моята работа – дрезгаво заяви Пейтън.
– За какво говориш?
– Бъч ми каза, че Анслам е убиецът на братовчедка ми.
Крейг се дръпна сепнато... което беше добре, защото имаше нужда от малко повече лично пространство. Откакто опасността се бе разсеяла, след като уби един от съучениците си, имаше чувството, че се е озовал в някаква паралелна реалност.
Работата бе там, че когато намушка Анслам, сякаш бе някакъв развилнял се звяр, просто искаше да защити Парадайз. Защо Анслам я беше нападнал, не беше особено важно в онзи момент... не си бе задал този въпрос и след това.