Пейтън му разказа историята набързо и Крейг разбра основното. Или поне така си мислеше.
Анслам и полароидните снимки, и репутацията му, че бил агресивен с жените. Парадайз, която навързала нещата.
Когато свърши, Пейтън се обърна към бащата на Парадайз и двамата се прегърнаха.
– Какво ще кажеш за този тип? – заяви Пейтън, след като се пуснаха. – Истински герой, а?
Е, добре, беше адски неудобно да види как бащата на Парадайз го гледа почти боготворящо. Така де... как би могъл да си тръгне сега? Навярно би могъл да си тръгне... искаше да види Парадайз, но...
– Освен това е влюбен в Пари – оповести Пейтън. – И тя в него.
И ето как целият шибан свят научи за тях двамата.
46
– Не, добре съм.
Парадайз потръпна, докато го казваше... но пък доктор Джейн тъкмо светваше с едно фенерче право в очите й.
– Имаш сътресение на мозъка – заяви лекарката и приседна на леглото. – Повдига ли ти се?
Е, ами да... но дали беше, защото едва не беше убита от един от своите съученици, или пък защото бе спасена от мъжа, на когото само преди час бе заявила да върви на майната си...
– Какъв беше въпросът? – попита тя. – О, да. Да, повдига ми се мъничко и главата ме понаболява.
Доктор Джейн се усмихна.
– Ще се оправиш. Просто си почини хубаво. И да, преди да си ме попитала, можеш да посетиш занятията утре вечер, но никакъв спаринг и карай по-полека с упражненията.
– О. Добре. – Господи, не можеше да си представи как се връща в тренировъчния център. – Благодаря.
– Няма защо. Не е нужно да ти давам друго, освен обезболяващото, което изпи току-що.
– О... окей. Благодаря.
– И трябва да поговориш с Мери – добави доктор Джейн, докато се изправяше. – И не, едно „добре съм“ не е достатъчно. Можеш да очакваш известен посттравматичен шок от случилото се. Тялото ти ще се оправи по-бързо, отколкото умът ти.
– Коя е Мери?
– Нали се сещаш, шелан е на Рейдж. Тя е терапевт.
– О.
Може би и този път трябваше да добави едно „благодаря“?
– Тук съм, ако имаш нужда от мен – каза лекарката, преди да излезе.
И ето че Парадайз остана сама.
Странно, въпреки че беше в безопасност в собственото си легло и въпреки че на долния етаж имаше братя, къщата изведнъж вече не й се струваше толкова сигурна. И може би именно заради това трябваше да поговори с Мери.
Господи... Анслам беше убиец? Навярно дори сериен убиец?
Никога не бе показвал признаци на нестабилност. Изглеждаше като сравнително нормален, макар и мъничко неприятен мъж, досущ като нея или който и да било от класата им, от расата.
Само като си помислеше, че бе седяла близо до него в час, тренирала бе с него, шегувала се бе и се бе смяла с него... а през цялото това време той бе издевателствал по този начин с жените?
Истински кошмар... и то преди да стигне до частта, в която се бе опитал да я убие.
Парадайз погледна часовника и усети, че тревогата й нараства още повече. Оставаше само час до зазоряване, а нямаше представа къде е Крейг. Дали си беше тръгнал?
Трябваше да го види.
Простенвайки, тя посегна към домашния телефон...
– Искаш ли да ти помогна?
Дръпна рязко ръка и когато вдигна очи, го видя да стои на прага. Той махна с палец през рамо.
– Доктор Джейн ми каза, че може да вляза. Трябва да вървя, но исках лично да се уверя, че си жива.
Парадайз затвори очи и извърна глава. Не бе в състояние да удържи бликналите сълзи, ала не искаше той да ги види.
Вратата се затвори с тихо изщракване и за миг тя си помисли, че Крейг си е тръгнал. После обаче си пое дълбоко дъх и улови миризмата му.
– Запознах се с баща ти – каза той дрезгаво.
Парадайз тръсна глава, за да се съсредоточи, и си заповяда да го погледне. Не беше пристъпил по-навътре в стаята и това й се струваше правилно. Гласът му беше далечен, тялото му – напрегнато, излъчването му беше като това на някой, който вече си бе отишъл от къщата, въпреки че уж стоеше пред нея.
– Така ли? – попита тя тихичко.
– Симпатичен тип.
– Такъв е.
Дълго мълчание. По дяволите, реши тя най-сетне, и си взе една кърпичка. Издуха си носа, извади друга и си попи очите.
– Съжалявам, малко съм емоционална.
– И как няма да си? Едва не те убиха.
Парадайз направи кърпичките на топка и ги метна в кошчето до леглото си. Пое си дълбоко дъх.
– Съжалявам, че ти наприказвах всички онези неща. Че ти се разкрещях.
– Не се тревожи за това.
– Окей. – Човече, по някаква причина този безразличен отговор, сякаш нищо от случилото се нямаше значение, болеше повече, отколкото сътресението. – Добре.