– Виж, Парадайз, ти и аз...
– Какво? – Тя го погледна. — Може би искаш да ми кажеш, че не е било писано да бъдем заедно? Да не би това да е моментът, в който ми изреждаш всички причини, поради които не можем да се съберем, включително (ако не и най-вече) моя произход? Защото, ако е това, почти съм сигурна, че вече си го изяснихме по телефона.
Той не каза нищо, просто се взираше в килима и Парадайз предположи, че упражнява последното им довиждане в главата си. И това беше довиждане на връзката им, не сбогуване завинаги. Защото тя нямаше никакво намерение да напусне програмата, това поне бе сигурно. Дори само в тези първи нощи (които сякаш се равняваха на хиляда години) вече бе вложила твърде много, за да се откаже.
– Най-добре си върви – предаде се Парадайз. – Просто...
– Защо аз?
Тя се намръщи.
– Моля?
Очите му, приковани в нея, бяха невероятно сериозни.
– Предполагам, че не разбирам... защо аз? Би могла да имаш когото си поискаш в расата. Искам да кажа, цели родове биха дали всичко, за да имат син от теб. Ти си буквално най-скъпоценното нещо на планетата... И това е, преди да открият колко си силна, умна... издръжлива. Колко смела... и умна. Споменах ли умна? – Той отново сведе поглед към килима. – И красива. Да не забравяме и този твой глас. – Той описа кръг до слепоочието си. – Подлудява ме твоят глас. Всеки ден, след като затворим, аз заспивам с шибания телефон на гърдите си. Сякаш частица от гласа ти, частица от теб все още е в него.
Е, добре, ето че беше на път отново да се разплаче... но по съвсем различна причина.
Крейг посочи с ръка стаята.
– Дори ако ми простиш, задето се държах като истински задник... не мога да ти предложа нищо такова. Къщурката на родителите ми има две спални и кухненски бокс. Плотовете са от пластмаса, подовете са застлани с линолеум и адски грозни килими. Дървото е изкуствено, не старинно. Най-старото, което притежавам, е от седемдесетте... и е отвратително. Не мога... не мога да ти купувам бижута, нито коли...
– Престани.
При звука на гласа й той млъкна.
– Не мисля по този начин – прошепна Парадайз. – Ти също не бива да го правиш.
– Ами ако това се промени?
И тогава Парадайз си даде сметка, че никога досега не й бе показвал своята уязвимост. И я чакай, наистина ли говореше така, сякаш все още бяха заедно?
– Няма да се промени – зарече се тя. – Не ме е грижа за нищо от това и то никога няма да се промени.
– Как можеш да си сигурна? – меко попита той. – Защото... аз съм влюбен в теб. И ако утре или пък след седмица, след година ти решиш, че това е просто авантюра или пък че искаш да бъдеш с някой по-изискан от мен, няма да го преживея. Това е едничкото, което може да ме съкруши необратимо. Така че просто ме остави да си вървя, окей? Сложи край на мъките ми... остави ме да си вървя.
Парадайз избърса очи и се усмихна.
– Наистина ли току-що ми каза, че ме обичаш? – Когато Крейг не отговори, тя настоя: – Мисля, че го направи.
– Говоря сериозно, Парадайз.
Изведнъж не я боляха нито тялото, нито главата, а страхът, плъзнал като отрова по вените й, изчезна.
– Аз също – прошепна тя.
– В такъв случай, да, наистина току-що ти казах, че те обичам. И съжалявам, че реагирах така заради теб и семейството ти. И освен това съм истински задник, задето оприличих теб и баща ти на онези, които убиха баща ми. Не знам... достатъчно е само да си спомня онази първа нощ, когато не искаше да ме оставиш на пътеката. Държеше се по същия начин и с всички останали, не само с мен. Ти би останала навън, ако това означаваше, че някой друг би могъл да се спаси в скривалището.
Крейг изпусна дъха си на пресекулки и избърса лице с тежката си длан, сякаш се бореше с емоциите си.
– Крейг, единственото, което мога да ти кажа, е това. – Парадайз изчака той да вдигне очи и да я погледне. – Онази нощ победих всички, нали? Аз бях последната, останала права, нали така?
Той кимна.
– Да. Беше невероятна.
– Е, бих направила всичко това отново, ако така ще ти докажа недоказуемото... и то е, че сърцето ми знае какво иска. Наистина е толкова простичко. Ако искаш, можеш да си измисляш причина след причина защо след време бих могла да мисля различно, ала чувствата ми никога няма да се променят. Знаех, че ти си единственият още в нощта, когато те видях за първи път, когато се появи в къщата за аудиенции. Седмици наред се чудех дали ще се върнеш с попълнената молба. Онази първа нощ в тренировъчния център? Чаках и се молех да те видя как влизаш. И когато ти най-сетне го направи, единствената ми мисъл бе: „Слава богу, той е тук“.
Парадайз му протегна ръка.