– Окей. И... благодаря.
Господи, ама че тъпо прозвуча.
Бъч се усмихна, разкривайки нащърбения си преден зъб.
– Аз също се обвързах над класата си. Знам какво е да бъдеш с жена, която...
В този миг Мариса излезе от втората спалня и...
Крейг се сепна. Роклята... диамантите... роклята...
Шибаните диаманти.
Тя буквално блещукаше от главата до петите, ослепително въплъщение на красота и елегантност в прилепналата си по тялото рокля.
Доктор Джейн изскочи в коридора.
– Е! Как се справихме? А? Как се справихме?
Крейг погледна през рамо към Бъч, който стоеше занемял като пън и изглеждаше така, сякаш му се беше явила Скрайб Върджин.
– Отивай в гаража, хлапе – гърлено каза братът. – Веднага. Там съм до десет минути... не, чакай... двайсет.
* * *
Докато се усмихваше на Крейг и му казваше, че изглежда наистина красив, Мариса се чудеше как бе възможно някой да е напълно облечен и едновременно с това чисто гол.
Разбира се, от начина, по който Бъч я зяпаше, беше съвършено ясно за какво си мисли.
– Хайде, Крейг, аз ще те заведа в тунела – предложи доктор Джейн. – А вие двамата си изкарайте приятно.
– Вървете, вървете, вървете, вървете – каза Бъч. – Преди да сте видели повече, отколкото бихте искали.
Когато вратата се затвори зад другите двама, Мариса се завъртя бавно пред своя хелрен.
– Харесва ли ти?
Вместо отговор Бъч падна на колене. Най-буквално – свлече се на колене толкова тежко, че Мариса не бе сигурна дали прашенето, което се разнесе, бе, защото беше счупил костите си или дъските на пода.
Тя събра полите на роклята си и побърза да отиде при него.
– Добре ли...
Бъч сложи ръце на раменете й и очите му обходиха лицето й.
– Искам да те целуна, но не искам да ти разваля грима.
– Тогава ме целуни внимателно.
И той го направи, докосвайки нежно устните й.
– Спираш дъха ми, Мариса. Ще спреш дъха на всички.
Мариса приглади косата му.
– Ще видим.
– Да.
Мариса стана сериозна.
– Хавърс няма да дойде. Това доста ме учуди. Именно той предложи да се заема с организацията.
– Може би това е неговата маслинена клонка. Дава ти възможност да блеснеш без усложненията на цял куп клюки.
– Да. – Мариса отново видя брат си до леглото на убитата жена. – Почти е по-лесно да го демонизирам.
– Знаеш ли, като стана дума за Хавърс, ако можеш да му простиш... е, аз никога няма да забравя какво ти причини, но няма да го убия, ако го видя. Какво ще кажеш?
Мариса се засмя.
– Съгласна. Не знам... предполагам, че ще трябва да видим какво ни готви бъдещето.
– Сигурен съм за едно нещо, което предстои – провлачи той с премрежени очи.
– И какво е то?
Хелренът на Мариса се надигна от пода и обви топлите си ръце около кръста й. Приведе се към нея и прошепна:
– Аз ще бъда този, който ще свали тази рокля по-късно.
Мариса се разсмя, прегърна го през шията и се притисна в него.
– Означава ли това, че аз пък ще събуя панталона ти в края на нощта?
– 0, господи – простена той. – Дааааааааааааааааааааа.
48
Докато слизаше по великолепното стълбище у дома си, придържайки полите на бледосинята си рокля, Парадайз си мислеше за нощта преди една седмица, когато бе слязла при Анслам, който я чакаше на мраморния под така, сякаш нямаше нищо нередно, нищо опасно.
За частица от секундата нещо припламна в мозъка й и по гръбнака й се разля адреналин.
Доктор Джейн беше права – сътресението на мозъка се беше оправило, също като синините, ала в ума й нещо се беше променило, светкавично и завинаги. Този условен рефлекс на страх обаче нямаше да я победи. Мери й помагаше да се справи с това.
Баща й се показа от библиотеката в мига, в който тя стигна до последното стъпало.
– О... Парадайз.
Тя направи изящен реверанс.
– Татко.
– Толкова много приличаш на майка ти.
Той протегна ръце и тя отиде при него.
– Това е най-съвършеният комплимент.
– И е самата истина. – Баща й я завъртя пред себе си и се усмихна. – Имам нещо за теб.
– О?
– Ела.
Той я заведе до бюрото в кабинета си и й подаде плоска червена кутия със златен бордюр.
– Беше нейна.
– Татко...
– Не, не. Трябва да я отвориш.
Парадайз пое кутията с разтреперени ръце, повдигна капака и ахна. Баща й извади старинната диамантена огърлица от сатененото й ложе.
– Четиресет и осем диаманта, за всяка от четиресет и осемте години, които прекарах с обичната ти мамен. Днес ти я давам безрезервно, така както ти давам обичта и уважението си. Не бих могъл...