– Ама че мили неща говориш. А аз изобщо не бързам. Хубаво е да знам, че мъж като теб ми е длъжник.
Без сама да знае защо, Мариса забеляза колко силно беше тялото на Хекс, мускулите й изпъкваха под тениската, която носеше, загащена в черния кожен панталон. С късо подстриганата тъмна коса и сивите очи с цвета на олово тя определено беше някой, когото не можеше да не вземеш на сериозно.
В същото време Мариса все още беше облечена в официалния си панталон и превзетата блузка.
Бъч вдигна ръка за поздрав и Хекс я плесна със звук, достатъчно силен, за да се чуе дори в шумната трапезария.
– Ето за това ти говоря — каза Бъч и се облегна в стола си. – Невероятно.
– Какво? – попита Мариса.
– Хекс беше... е, всъщност първо аз в една уличка... Не, чакай, трябва да започна отначало... – Той размаха ръка във въздуха. – Всъщност твърде сложно е за обяснение. Работата е там, че се озовах приклещен натясно от двама лесъри, а телефонът на Джей Ем бил у Хекс, когато му пуснах есемес, че ми трябва подкрепление. Тя се появи само за миг и... – Бъч спря и поклати глава. – Както и да е.
Мариса го зачака да продължи.
– Както и да е...? Какво се случи?
Бъч се прокашля и отпи глътка уиски „Лагавулин“.
– Не е важно. Просто обичайното, нали се сещаш.
– Бил си в опасност, нали?
Бъч отпи нова глътка уиски.
– Всичко се оправи.
– Благодарение на Хекс.
– Нищичко не яде.
Мариса погледна към чинията си.
– А, да. Не, хапнах, преди да си тръгна от „Убежището“.
Двамата се смълчаха.
Докато братята продължаваха да си разменят шеги, Мариса усети, че се отдръпва в себе си, скривайки се зад невидим параван, който заглуши звуците и сетивата.
– Готова ли си? – попита я Бъч малко по-късно, когато насядалите около масата започнаха да се надигат.
– Да. Благодаря.
Докато отиваха към свода, Бъч спря, за да размени няколко думи с Ви – двамата доближиха глави и си зашушукаха. Хекс се отдалечи заедно със своя хелрен, който сложи ръка върху стегнатото й дупе и го стисна, притегляйки я към себе си. Имаше очи единствено за своята шелан, воинското му тяло определено се нуждаеше да изпусне парата.
Отговорът?
Хекс изръмжа гърлено и като впи очи в очите на Джон Матю, оголи вампирските си зъби... като лъвица, подготвяща се за сексуален маратон.
Май и тя имаше нужда да изпусне парата с помощта на своя хелрен.
– Значи, всичко е готово за утре, нали? – попита Ви, подавайки десница на Бъч.
– Абсолютно. – Бъч пое ръката му и двамата отново доближиха глави и понижиха гласове, така че Мариса чу само части от разговора им: – Аха. Точно така. Да. Ще се видим в Дупката, нали?
– Аха.
Бъч стисна якото рамо на Вишъс, а после се обърна към Мариса.
– Готова ли си?
– Мм, да.
Когато се приближи до него, Мариса внезапно си даде сметка, че все още държи винената чаша в ръка.
– Изчакай само да я оставя.
Тя тръгна обратно на потока от тела, усмихвайки се на Есен и Тор, кимвайки на Пейн и Мани... махвайки с ръка на Бела и Нала в другия край на стаята. Наведе се над пълната си, разбъркана чиния и остави чашата на масата, мислейки си, че й се иска Фриц и прислугата да им позволят да помогнат с раздигането на масата.
Обърна се и спря.
Бъч стоеше на прага, краката в кожения му панталон – стегнати, веждите му – сбърчени. В това нямаше нищо необичайно. Само че беше извадил изпод тениската си огромния златен кръст, който никога не сваляше, и си играеше с него, премятайки го между пръстите си.
Мариса усети, че я обзема лошо предчувствие.
– Мариса?
Женският глас я извади от мислите и тя се усмихна на Бела.
– Здравей. Гледах ви на масата. Ти сладуранка ли си? – Тя погали Нала по бузката. – Защото аз мисля, че си сладуранка, о, да.
– Вече е прекадено тежка, за да я нося. – Бела се наведе и сложи малката на вече сигурните й крачета. – Освен това смятам да инвестирам в спортни обувки.
– За теб или за нея?
Нала се втурна нанякъде и баща й хукна след нея, следвайки я плътно по петите. Въпреки че с белязаното си лице, остриганата до кожа коса и татуировките на роб той имаше чудовищен вид, Нала се изкикоти от удоволствие, когато погледна назад, усмихвайки му се, докато заобикаляше тичешком масата, провирайки се между догените, които разчистваха.
– И за двете – усмихна се Бела. – Слушай, исках да те питам нещо. Чух да се говори, че ще се заемеш с бала по случай Фестивала за дванайсетия месец...
– Какво?
Бела се намръщи.
– Чакай, мислех, че... Да не би да съм разбрала погрешно?
– Не, всичко е наред. – Страхотно. – Какво щеше да ме питаш?
– Просто да ти кажа, че бих искала да ти помогна с каквото мога. Учудих се, че си се нагърбила с това, но разбирам защо би го направила. Нуждаем се... и аз не знам, мисля, че е време расата да възобнови традициите, поне хубавите. Имаше много, които бяха изгубили всякакъв смисъл, ала фестивалите са важни...