Нещастен вопъл отекна във вече празната стая, когато Нала залитна и беше уловена в последния момент от баща си.
– По дяволите, трябва да вървя – каза Бела. – Болки на растежа. Последните няколко дни никак не бяха лесни. Просто исках да знаеш, че съм насреща, окей?
С тези думи Бела побърза да отиде при семейството си, посягайки към Нала, която на свой ред протегна ръчичка към своята мамен. Другата остана в тази на татко й... така че сега тримата бяха свързани.
Да, помисли си Мариса. Болките на растежа бяха труден период, поне доколкото беше чувала. По някаква причина децата на вампирите имаха периоди на интензивно израстване, за разлика от дългия, бавен и равномерен начин, по който човеците достигаха ръста на възрастни.
Още нещо забавно в това да си вампир.
Като фестивалите.
Мариса разтърка слепоочията си, докато отиваше при Бъч.
– Господи, главата ми ще се пръсне.
– Така ли? Да те заведем в леглото тогава.
– Добра идея. Мисля, че имам нужда да поспя.
– Да. Изглеждаш уморена.
– Наистина съм уморена.
И това беше краят на тази нощ за нея. Десет минути по-късно Мариса вече беше в леглото, затворила очи, а в главата й, като диско осветление пулсираха образи от станалото през последните няколко часа.
Бъч отиде в дневната на Дупката.
Сам.
4
На следващата вечер Парадайз се качи на училищния автобус.
Така да се каже.
Всъщност имаше два „автобуса“, всеки от които побираше около трийсетина души, и с това се изчерпваха всички прилики с вездесъщите жълти машини, превозващи мънички човеци. Тези, с които Братството взе кандидатите за тренировъчната си програма, сякаш бяха излезли от шпионски филм, чисто черни както отвътре, така и отвън, с дебели, потъмнени прозорци, които със сигурност бяха бронирани, гуми като на снегорини и решетки, които й напомняха за тиранозавър рекс.
Като всички останали, Парадайз се беше дематериализирала до един празен участък земя на запад от колдуелските предградия. Баща й беше поискал да я придружи, но на нея й се струваше важно да започне така, както смяташе да продължи. Беше взела това решение сама и искаше да постъпи като всички останали... а бе сигурна, че никой няма да се появи с придружител.
Особено пък с придружител, който беше първият съветник на краля.
Да види близо шейсет души, които изобщо не познаваше, я беше изненадало, но разбира се, документите за кандидатстване ясно даваха да се разбере, че програмата е отворена за всички, така че имаше много обикновени граждани. Всъщност изглеждаше така, сякаш всички бяха обикновени граждани, а съотношението между мъже и жени беше от порядъка десет към едно.
Но поне жените също имаха право да участват.
Парадайз се съсредоточи и се намести в седалката, внимавайки да не докосне с лакът мъжа, който седеше до нея. Освен дето си бяха казали имената (неговото беше Акс), двамата не си бяха разменили и дума, а мрачното мълчание съвършено подхождаше на излъчването му на истински убиец – с черна щръкнала коса, черни пиърсинги от едната страна на лицето и зловеща татуировка, спускаща се вертикално върху половината от шията му.
Ако баща й можеше да я види, седнала толкова близо до мъж като този, сигурно щеше да получи инфаркт.
Ала именно това бе причината да се запише в програмата. Време бе да се освободи от ограниченията на положението си... и да зареже живота на саксийно цвете. Ако работата за краля я беше научила на нещо, то бе, че няма значение от коя класа си – трагедиите не дискриминираха, справедливостта винаги можеше да възтържествува и никой нямаше да се отърве от този живот жив.
– Значи, наистина смяташ да отидеш до края?
Парадайз се взря в тъмното стъкло на прозореца до себе си. Отразен в подобната на огледало повърхност, принцепс Пейтън, първороден син на Пейтън, беше точно такъв, какъвто си го спомняше: класически красив с наситено сините си очи и гъста руса коса, сресана назад от челото. Както винаги, носеше сапфиреносините си тъмни очила без рамки, вероятно за да скрие факта, че е друсан, а дрехите му, сякаш отиваше на яхтено парти, бяха ушити по мярка за мускулестото му тяло. С аристократичния си леко дрезгав глас и ум, който незнайно как бе в състояние да действа въпреки всичкия тетрахидро-канабинол1, на който го подлагаше, той бе смятан за един от най-желаните ергени в глимерата, отчасти Великия Гетсби, отчасти Джак Спароу.