Парадайз си пое дъх и долови миризмата на одеколона му и намек за дим.
– Как си, Пейтън? – смотолеви тя.
– Щеше да знаеш, ако си вдигаше проклетия телефон.
Парадайз направи физиономия. Въпреки че двамата открай време бяха само приятели, копелето беше напълно неустоимо за жените. И един от многобройните му проблеми бе, че прекрасно го осъзнаваше.
– Ехо? – настоя той сега.
Парадайз се обърна, за да го погледне.
– Нямам какво да ти кажа. Което, като се има предвид, че ти ме сведе до чифт яйчници за разплод, не би трябвало да те изненадва. Нямам кой знае какво да предложа освен това, нали така?
– Ще ни извиниш ли? – каза Пейтън на мъжа, седящ до нея.
– Абсолютно. – Акс, опасният на вид тип, побърза да се изпари, сякаш до него имаше бомба. Или благопристойна девица, издокарана в розови дантели и панделки.
Пейтън се настани до нея.
– Вече ти се извиних. Или поне се извиних на телефона ти. Какво повече искаш от мен?
Парадайз поклати глава, връщайки се в мислите си към онази първа година след нападенията. Мнозина от расата бяха убити от лесърите, а онези, които бяха имали късмета да оцелеят, се бяха оттеглили на сигурно място далеч от града, далеч от щата, далеч от Нова Англия.
Пейтън беше отишъл на юг заедно със семейството си, Парадайз и баща й бяха отпътували на запад и двамата бяха прекарали безброй безсънни дни, говорейки си по телефона, просто за да се справят със страха, тъгата, ужаса, загубите. Постепенно той бе станал някой, с когото Парадайз се чуваше не веднъж на нощ, а непрекъснато през безкрайните двайсет и четири часови цикли на дните, седмиците, месеците.
Беше станал нейното семейство.
Естествено, ако времената бяха нормални, двамата нямаше да се сближат толкова... особено ако си общуваха на живо. Като необвързана жена от едно от Първите семейства, на Парадайз нямаше да й бъде позволено да общува толкова свободно с необвързан мъж, без присъствието на компаньонка.
– Спомняш ли си всички часове, които прекарахме на телефона?
– Да.
– Тогава имах чувството, че ти ме подкрепяш. Не ме съдеше, когато бях уплашена, слаба или притеснена. Беше просто... гласът от другата страна на линията, който ми помогна да запазя разсъдъка си. Понякога единствено благодарение на теб успявах да издържа до падането на нощта. – Тя поклати глава. – А после дойде това и ти ми излезе с гадостите на глимерата...
– Чакай малко...
– Така беше. Изсмя ми се и ми заяви, че не мога да го направя. – Парадайз сложи ръка върху устата му, карайки го да замълчи. – Не говори, окей? Просто ме остави да довърша. Може и да си прав – може и да не се справя с програмата. Е, добре, възможно е да се проваля... имам обаче правото да бъда тук и да си опитам късмета точно колкото и всички останали. А именно ти, който се надсмиваше над всяка една от празноглавите жени от висшето общество, с които семейството ти се опитваше да те сватоса; ти, който си ми казвал колко глупави са според теб фестивалите и който отхвърли плановете на баща ти за теб... ти си последният, от когото очаквах да ми излезе с подобни старомодни доводи.
Пайтън се облегна назад, приковал поглед в нея през сините стъкла на очилата си.
– Свърши ли с речта си?
– За твое сведение, остроумниченето определено ще ти помогне.
– Просто искам да знам дали си готова да оставиш тези феминистки простотии настрани и да ме изслушаш.
– Ти сериозно ли?
– Нито веднъж не ми даде възможност да ти обясня. Прекадено си заета да ми приписваш какво ли не. Защо да си губиш времето да оставиш събеседника си да се включи в разговора, когато си изкарваш толкова страхотно, правейки се на много високоморална. Никога не съм предполагал, че си такава.
Добре дошла в паралелната реалност, помисли си Парадайз и преди да успее да се спре, се сопна:
– А аз си мислех, че си просто наркоман. Не знаех, че освен това си и женомразец.
Пейтън поклати глава и се изправи.
– Знаеш ли какво, Пари? Двамата с теб наистина имаме нужда да си починем един от друг.
– Напълно съм съгласна.
Той я изгледа отвисоко.
– Майната ми, задето си мислех, че може би ще имаш нужда от приятел във всичко това.
– Някой, който иска да се провалиш, не ти е приятел.
– Никога не съм казвал подобно нещо. Нито веднъж.
Той се извърна и Парадайз едва не извика след него, но го остави да си върви. Разговорът определено не помагаше. Само дето сега всички в автобуса ги зяпаха.
Човече, нещата започваха прекрасно.
* * *
Около час след като се стъмни, Мариса се дематериализира в една горичка от другата страна на река Хъдсън. Студеният вятър, който шумолеше в клоните на боровете, я накара да потрепери и тя се загърна още по-плътно във вълненото си палто на „Бърбъри“. Пое си дълбоко дъх и синусите запяха от липсата на влага и фантастично чистия въздух, долитащ от север.