Огледа се наоколо, мислейки си, че в месец ноември имаше нещо толкова мъртво. Пъстрите листа на есента бяха опадали и гниеха по земята, тревата и храсталаците бяха клюмнали и посивели, а жизнерадостната, измамлива уютност на снега все още не беше завила всичко с белотата си.
Това бе пустият преход между една прекрасност и друга.
Студено и празно.
Острият й поглед се впи в невзрачната бетонна постройка на петдесетина метра от там. Едноетажна, без прозорци и с една-единствена тъмносиня врата, тя приличаше на нещо, което Колдуел беше построил за пречистване на водите си, а после беше зарязал.
Отправи се натам... и се закова на място, когато една съчка изпращя под краката й. Обърна се рязко, за да се увери, че зад нея няма никой. По дяволите, трябваше да каже на Бъч къде отива. Той беше толкова зает с подготовката на ориентацията за новобранците, че беше решила да не го безпокои.
Всичко беше наред, каза си. Щеше да говори с него на Последното хранене.
Докато прекосяваше разстоянието, което я делеше от вратата, дланите й се изпотиха в ръкавиците, а гърдите й се стегнаха така, сякаш носеше корсет.
Господи, от колко време не си беше слагала корсет?
Докато опитваше да си спомни, мислите й се върнаха към живота й, преди да срещне Бъч. Тогава бе имала целия статус и нито следа от положението, за което би могъл да си мечтае един член на глимерата. Като непотърсената годеница на Рот, син на Рот, тя служеше за назидание, красиво проклятие, което съжаляваха и избягваха по време на събиранията и тържествата на аристокрацията.
Ала брат й винаги се беше грижил за нея, беше един обикновено безмълвен, ала верен източник на утеха. Той ненавиждаше това, че Рот открай време я пренебрегваше, освен когато имаше нужда от кръв... и в крайна сметка омразата му го беше подтикнала да се опита да убие краля.
Едно от многото покушения върху живота на краля, както се беше оказало.
Мариса бе понасяла нещастната си съдба, без да очаква нищо повече, макар да копнееше за истински живот... а после бе срещнала Бъч в някогашната къща на Дариъс. Съдбата й се беше променила завинаги, когато в онази нощ бе видяла все още обикновения човек да стои във фоайето, дарявайки й любовта, която открай време беше търсила, ала никога не бе получила. Имало бе обаче последици. Навярно като част от повелята за равновесие на Скрайб Върджин, цялото това добро трябваше да дойде на ужасно висока цена: една сутрин, броени секунди преди да съмне, брат й я беше изхвърлил от дома и от живота си.
Така ставаше, когато си дъщеря на едно от Първите семейства и излизаш с някой, когото по онова време смятаха за най-обикновен човек.
Всъщност оказало се бе, че Бъч е много повече от обикновен, ала брат й не бе останал достатъчно дълго, за да научи всичко това... а Мариса не я беше грижа. Тя би приела своя мъж какъвто и да беше.
Ако не се броеше онзи път, когато се беше сблъскала с Хавърс на едно заседание на Съвета, оттогава не беше виждала брат си.
До снощи.
Странно, не беше изгубила почти никакво време в мисли за онова, което имаше някога, и начина, по който беше живяла. Беше прекъснала всякакви връзки с всичко, дошло, преди да срещне своя хелрен, и живееше единствено в настоящето и за бъдещето.
Сега обаче, докато се приближаваше до прага на новата, изключително модерна клиника на брат си, си даде сметка, че това уж окончателно откъсване бе просто илюзия. Само защото си продължил напред, не означава, че можеш да се отърсиш от миналото си като от стара дреха.
Миналото е като кожата ти: остава си с теб до живот... заедно с всичките си белези.
Които в нейния случай не бяха малко.
Окей, къде беше звънецът? Регистратурата? Предишната нощ линейката ги беше откарала до друг вход, но Хавърс й беше казал да дойде тук, ако смята да се дематериализира.
– С лекаря ли искате да се срещнете? – разнесе се глас от невидим високоговорител.
Мариса се изпъна, отметна косата си и се опита да открие охранителната камера.
– Ъ... всъщност нямам час. Тук съм, за да се видя...
– Всичко е наред, миличка. Заповядайте.
Нещо издрънча глухо и на вратата се появи брава. Мариса я натисна и пристъпи в неголямо празно помещение. С вграденото осветление на тавана и варосаните бетонни стени то приличаше на затворническа килия.
Мариса се огледа наоколо, чудейки се...
Червеният лазерен лъч беше широк колкото длан, но не по-дебел от кичур коса и тя го забеляза единствено заради топлината, а не защото очите й го видяха. Той идваше от един тъмен модул, закачен с болтове за тавана в десния ъгъл на стаята, и бавно се плъзна по нея от краката до върха на главата.