Навсякъде имаше превръзки, помисли си тя. И това бе само по ръцете и раменете, единственото, което се виждаше.
Тънката бледа длан на жената почиваше до бедрото й и Мариса я взе в своята. Толкова беше студена, помисли си, прекалено студена и цветът й не беше какъвто трябваше да бъде – сивкавобял, вместо здрав златистокафеникав.
– Можеш ли да ме чуеш?
Мариса се намръщи при гласа на брат си... а после си даде сметка, че очите на жената потрепнаха, натежалите клепачи се движеха нагоре-надолу.
Приведе се над нея и каза:
– Всичко е наред. Намираш се в клиниката на бр... на расата ни. На сигурно място си.
Хрипливият стон я накара да потрепери. А после се разнесоха неразбираеми думи.
– Какво? – попита тя. – Какво се опитваш да ми кажеш?
Сричките бяха повторени, с паузи на същите места, и Мариса се опита да вникне в тях, да отключи значението им, да открие смисъла.
– Можеш ли да го кажеш още веднъж...
Изведнъж тихото пиукане се усили, превръщайки се в предупредителна аларма. Хавърс дръпна рязко завесите, отвори вратата и изкрещя в коридора.
– Какво? — Мариса се наведе още по-ниско. – Какво се опитваш да кажеш?
Дотичаха сестри, появи се спешна количка. Някой се опита да откъсне Мариса от пациентката и тя поиска да се възпротиви... но после си даде сметка какво се случва.
– Няма пулс – каза Хавърс, долепил стетоскоп до оголените гърди на жената.
Връзката между Мариса и пациентката беше прекъсната, дланите им се разделиха... ала очите на жената не се откъсваха от Мариса, дори когато хора и апаратура се изпречиха между тях.
– Започнете сърдечен масаж – нареди Хавърс и една сестра се качи върху леглото. – Заредете дефибрилатора!
Мариса отстъпи малко по-назад, все така приковала очи в жената.
– Ще го намеря – усети се да казва през шума в стаята. – Обещавам ти...
– Всички да се отдръпнат! – заповяда Хавърс и когато персоналът се подчини, той натисна едно копче. Тялото на жената подскочи.
Сърцето на Мариса се блъскаше в гърдите й, сякаш се опитваше да компенсира спрялото сърце на младата жена върху леглото.
– Ще намеря онзи, който ти е причинил това! – извика тя. – Остани с нас! Помогни ни!
– Няма пулс – повтори Хавърс. – Да опитаме отново. Дръпнете се!
– Не! – изкрещя Мариса, когато жената забели очи. – Не...!
5
Беше... коктейлно парти?
Когато пристъпи в спортен салон с размерите на стадион, Парадайз с изненада видя униформени догени, стиснали сребърни подноси с ордьоври в облечените си в бели ръкавици ръце, покрита с дамаска маса, която играеше ролята на бар. Носеше се тиха класическа музика.
Сонатите за цигулка на Моцарт.
Онези, които баща й слушаше пред камината след Последното хранене.
Вляво имаше пункт за записване и шейсетимата новопристигнали бързо се наредиха на опашка пред една жена доген с щастлива усмивка и лаптоп. Тъй като не искаше да изглежда така, сякаш очаква специално отношение, Парадайз също застана на опашката и търпеливо зачака да съобщи името си, да потвърди адреса си, да бъде снимана и да отиде встрани, за да проверят сака и палтото й.
– Ще желаете ли ордьовър? – предложи й един доген.
– О, благодаря, не, но оценявам вниманието ви.
Догенът се поклони ниско и се приближи до мъжа, който беше зад нея на опашката. Парадайз погледна през рамо и докато му кимваше, си даде сметка, че го беше виждала на фестивалите, които глимерата организираше преди нападенията. Като всички членове на аристокрацията, двамата бяха далечни братовчеди, макар тя да не беше близка с никого от семейството му.
Името му беше Анслам, ако не се лъжеше.
Той й кимна и лапна един ордьовър.
Парадайз се обърна напред и плъзна поглед по спортните уреди, пръснати из помещението. Успоредки, лостове, тепихи, гимнастически кон, преса за крака... о, чудесно, имаха и ергометър.
Поне в едно нямаше да се провали.
Погледна през рамо и забелиш, че мнозина от новобранците неловко отклоняват поканите на догоните с подносите, с вид, сякаш за първи път виждаха прислужници. Пейтън здравата се тъпчеше... което изобщо не я учудваше. А Акс, потенциалният сериен убиец, стоеше встрани от всичко, скръстил ръце на гърдите си, а очите му обхождаха сцената пред него, сякаш избираше следващата си жертва.
Защо имаше татуировки само на едната половина от тялото си, зачуди се Парадайз, Ами пиърсингите?
Все едно.
Освен това, леле, в момента тук май имаше само още една жена и ако се съдеше по широките и рамене и суровото изражение върху слабото и лице, тя вероятно бе по-подходяща за програмата, отколкото мнозина от мъжете в стаята.