Парадайз отърка овлажнените си длани в бедрата си и опита да се отърси от обзелото я разочарование – Крейг, мъжът, който бе дошъл в къщата за аудиенции, търсейки формуляр за кандидатстване, не беше тук.
Което може би беше за добро. Беше успял да я развълнува още в мига, в който се беше приближил до бюрото й, а ако искаше да се справи с онова, което предстоеше, Парадайз трябваше да му отдаде цялото си внимание.
При положение че тази нощ ги очакваше нещо друго, освен ордьоври.
Къде ли бяха братята, зачуди се тя.
Някакво движение в крайчеца на периферното й зрение я накара да обърне глава. Един от мъжете беше скочил върху коня и поддържано от яките му ръце, долната половина на тялото му бавно описваше кръгове. Плющящият звук, с който дланите му се удряха в подплатената кожа, беше ритмичен съпровод, който ставаше все по-бърз, докато скоростта на движенията му се увеличаваше.
– Никак не е зле... – промърмори Парадайз, докато, тласкани от невероятно силното му тяло, краката му се въртяха над коня, превръщайки се в размазано петно.
Той не допусна пито една грешка. Нито веднъж. И колкото по-бързи ставаха движенията му, толкова повече Парадайз се убеждаваше, че е трябвало да прекара във фитнеса последните осем години, а не седмици. Ами ако и останалите кандидати бяха като този тип? Тя нямаше никакъв шанс.
От друга страна, определено не беше единствената, почувствала се застрашена. Всички бяха престанали да се разхождат насам-натам и го бяха зяпнали, смаяни от невероятното представление в иначе празния спортен салон.
Звукът от затварянето на врата накара Парадайз да хвърли поглед през рамо... и преди да успее да се спре, тя ахна.
Ето го и него, онзи, когото беше чакала, когото се бе надявала да види отново.
Парадайз докосна прибраната си на опашка коса, за миг превърната от хормоните си в шестнайсетгодишно момиченце, докато той се приближаваше до пункта за записване.
По-висок. Беше много по-висок, отколкото си го спомняше. И по-едър – раменете му опъваха огромния суйтшърт на университета „Сиракюз“ до пръсване. Отново носеше сини дънки, различни и все пак скъсани по същия начин като предишните. Беше обут с износени мръсни маратонки. Този път не беше нахлупил шапка.
Наистина хубава тъмна коса.
Очевидно се беше подстригал наскоро, толкова ниско, че Парадайз виждаше черепа му под деликатната тъмна сянка около ушите и на тила му. Лицето му беше... е, едва ли би накарало някой друг да затаи дъх – носът му беше мъничко голям, линията на челюстта му – твърде остра, очите му – прекалено дълбоко разположени, за да изглеждат дружелюбни. Ала за нея той беше Кларк Гейбъл; Марлон Брандо; Скалата; Чанинг Тейтъм.
Беше, сякаш го виждаше през розови очила, помисли си тя, някаква химия в нея го превръщаше в нещо много повече, отколкото изглеждаше.
Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да улови миризмата му... и се почувства като някаква обсебена преследвачка.
Е, защото си беше такава.
След като му направиха снимка, той се обърна и плъзна поглед по множеството с безизразно лице. Смътно Парадайз си даде сметка, че жената доген, която ги беше записала, си събира нещата и излиза... заедно с прислужниците, които вероятно отиваха да напълнят отново подносите си.
Сякаш това изобщо я интересуваше.
Погледни към мен – изпрати тя мисълта си към новодошлия. – Погледни към мен...
И той го направи.
Очите му я подминаха... но после се върнаха и се впиха в нея. Електрически импулс премина през цялото й тяло и тя... Изведнъж спортната зала потъна в мрак.
Непрогледен.
Мрак.
* * *
В подземната клиника на Хавърс, ако не беше стъклената стена, на която се беше облегнала, Мариса не би успяла да се задържи на крака.
Особено когато брат й издърпа белия чаршаф над вкамененото лице на жената.
Прескъпа Скрайб Върджин, не беше готова за тишината на смъртта... за това, как щом Хавърс оповести часа на смъртта, всички и всичко беше спряло, алармите бяха заглъхнали, усилията бяха утихнали, животът си беше отишъл. Не беше готова и за това, да види как изключват всички уреди, задържали до този миг жената при тях: една по една тръбичките в гърдите, ръцете и стомаха й бяха извадени, изключен беше и сърдечният монитор. Последното, което свалиха от нея, бяха компресионните чорапи от тънките й прасци.
Мариса усети, че примигва учестено, виждайки колко нежно пипаха сестрите. И в смъртта бяха толкова внимателни с нея, колкото и в живота.