Докато жените от персонала излизаха от стаята една по една, в белите си престилки и тихичко поскърцващи обувки, на Мариса й се искаше да им благодари. Да стисне ръцете им. Да ги прегърне.
Вместо това остана на мястото си, парализирана от усещането, че не тя трябваше да стане свидетел на смъртта, разиграла се пред очите й. Тук трябваше да бъде семейството, помисли си с ужас. Господи, как щеше да открие близките на починалата?
– Толкова съжалявам – каза Хавърс.
Мариса се канеше да го попита защо й се извинява... а после си даде сметка, че говори на пациентката си; беше се навел над леглото, положил ръка върху неподвижното рамо под чаршафа, сбърчил вежди зад очилата с рогови рамки.
– Ще имам задължението за тленните останки да се погрижат както трябва.
– Което означава?
– Ще бъде кремирана с подобаващия ритуал.
Мариса кимна.
– Искам да ми дадете праха й.
Хавърс кимна на свой ред и двамата се уговориха тя да ги вземе на следващата вечер. Мариса прекрасно си даваше сметка, че не й остава много време – ако не се махнеше от брат си, от тази стая, от тялото, от клиниката... щеше да рухне пред него.
А това беше немислимо.
– А сега, ако ме извиниш – каза тя, – имам да свърша някои неща в „Убежището“.
– Но разбира се.
Мариса погледна към жената, забелязвайки разсеяно, че чаршафът беше почервенял на няколко места, вероятно там, където бяха извадили тръбичките.
– Мариса, аз...
– Какво? – попита тя уморено.
В напрегнатата тишина, която последва, Мариса си спомни колко дълго му беше ядосана, колко дълго го беше мразила... ала в този миг не беше способна на нищо от това. Просто стоеше пред своя брат, нито в позиция на сила, нито в позиция на слабост, и чакаше.
Вратата се отвори и някой дръпна завесата настрани. Една сестра, която не бе присъствала на смъртта, надникна вътре.
– Докторе, готови сме в номер четири.
Хавърс кимна.
– Благодаря ти. – Когато сестрата изчезна, той се обърна към Мариса: – Ще ме извиниш ли? Трябва да...
– ...се погрижиш за пациентите си. Разбира се. В това те бива най-много и си наистина добър в него.
Мариса излезе от стаята и след моментно колебание се сети, че трябва да тръгне наляво. Тук, навън, й беше по-лесно да се овладее и да запази маската на лицето си, докато се връщаше в приемното помещение. Всички погледи се впериха в нея, сякаш новината се беше разнесла сред персонала. Странно бе, че не разпозна никого... и това отново й напомни колко много от расата бяха загинали в нападенията и колко отдавна не бе идвала тук.
Как, въпреки кръвната връзка, двамата на практика си бяха непознати.
Изкачи се с асансьора до подобното на килия помещение на приземното ниво и излезе навън.
За разлика от предишната нощ, луната грееше ярко, обливайки гората в светлина. Не се виждаше никакъв път и Мариса си помисли, че подземната клиника действително има няколко входа, някои за доставки, други за пациентите, които можеха да се дематериализират, а трети – за линейки.
Всичко бе толкова логично организирано, несъмнено — благодарение на съветите и влиянието на брат й.
Защо ли Рот не й беше казал, че помага на Хавърс с всичко това?
Разбира се, то всъщност не й влизаше в работата.
Дали Бъч беше знаел, зачуди се тя.
Толкова съжалявам.
Гласът на брат й, отекнал отново в главата й, накара гнева й да се завърне десетократно по-силен, толкова, че трябваше да разтърка гърдите си заради болката, стиснала я неочаквано.
Всичко това е минало – напомни си тя. – Време е да се връщам на работа.
И все пак не можеше да събере сили да си тръгне. Всъщност само при мисълта да отиде в „Убежището“ й се прииска да побегне в обратната посока: все още не бе в състояние да каже на персонала там за случилото се току-що. Смъртта на тази жена като че ли обезсмисляше всичко, което те се опитваха да направят там: да помагат, да защитават, да обучават, да вдъхват сили.
Не. Точно сега не бе в състояние да се върне в „Убежището“.
Проблемът бе, че нямаше представа къде да отиде.
6
В мрака, непрогледен като в гроб, Парадайз чуваше единствено ударите на сърцето в гърдите си. Присви очи, опитвайки се да ги накара да свикнат, ала в стаята нямаше абсолютно никакъв източник на светлина — никакво сияние около вратите, никакви червени табели за изход, никакви аварийни светлини. Пустотата беше ужасяваща и като че ли надви дори земното притегляне, така че ма Парадайз й се стори, че се рее над пода, макар да усещаше тежестта на тялото върху краката си, и това и объркваше така, че й прилошаваше.