Спряла бе и класическата музика.
Мястото обаче съвсем ме беше тихо. След като заповяда ма слуха си да престане да обръща внимание нa кастанетите в гърдите й, тя долови мърморене, дишане, ругатни. Неколцина очевидно се движеха, защото зад гласовете долиташе шумолене на дрехи и трополене на крака.
Те не могат да ни наранят, помисли си Парадайз. Немислимо бе братята да наранят когото и да е от тях: да, беше дала писменото си съгласие за това (не че беше прочела ситния шрифт във формуляра много внимателно), но така или иначе, убийството си беше убийство.
Не можеш да се откажеш от правото си да дишаш.
Това бе просто начин на братята да се появят ефектно. Всеки момент щяха да го направят. Да, щяха да изникнат от някоя врата, огрени от светлина, като супергерои на фона на кълбета бяла мъгла, с впечатляващите им оръжия, висящи от внушителните им тела.
Аха.
Всеки момент...
Когато мракът не се разсея, страхът й отново лумна и на Парадайз й беше трудно да не му се поддаде и да побегне. Ала къде щеше да отиде? Имаше някаква смътна представа къде са вратите и барът, къде се намираше масата за записване. Спомняше си също така къде беше онзи мъж, Крейг... не, почакай, той се беше преместил. Той се движеше.
По някаква причина Парадайз усещаше присъствието му насред всички други, сякаш той беше фар в...
Лек повей докосна тялото й и я накара да подскочи, но се оказа просто хладен въздух. Хладен, свеж въздух.
Е, това означаваше, че не става въпрос за спиране на тока, след като климатичната система работеше.
Окей, това беше нелепо.
И очевидно не само тя недоволстваше. Другите започнаха да ругаят повече, да се движат, да тропат.
– Приготви се.
Парадайз извика в мрака, но после се успокои, разпознала гласа на Крейг, миризмата, присъствието му.
– Какво? — прошепна тя.
– Приготви се. Това е първият тест. Отвориха изхода, въпросът сега е как ще ни подкарат натам.
Искаше й се да изглежда толкова умна, колкото беше той, толкова спокойна, колкото беше и той.
– Защо просто не отидем при вратата, през която влязохме?
– Лоша идея.
Като по даден знак, в този миг се разнесе шум от много крака, отправили се натам, откъдето бяха дошли, сякаш групата им се беше сляла в едно, избрала си бе обща стратегия и сега привеждаше плана си в действие.
И именно тогава Парадайз чу първите писъци за нощта. Пронизителни и очевидно изтръгнати не от тревога, а от болка, ужасяващите звуци бяха придружени от странно бръмчене.
Слепешком, тя протегна ръка и сграбчи тази на Крейг... само че, не, плоската, корава повърхност, която напипа, беше стомахът, не ръката му.
– О, господи, съжалявам, аз...
– Пуснали са ток по вратата – каза той, без с нищо да дава вид, че е забелязал гафа й, както и последвалото извинение. – Не бива да приемаме нищо тук за безопасно. Опита ли нещо от онова, което предлагаха? Питие? Ордьовър?
– Ъ... не, не, аз...
Някъде отляво долетяха звуците на напъни за повръщане. Две секунди по-късно, като птица, отвръщаща на повика на някой от своя вид, друг наистина повърна.
– Не могат да ни разболеят – избъбри тя. – Почакай, това е... това е училище! Не могат...
– Това е оцеляване – мрачно отвърна Крейг. – Не се заблуждавай. Не се доверявай на никого, особено ако е някой от така наречените учители. И не очаквай да стигнеш до края – не защото си жена, а защото братята ще вдигнат летвата толкова високо, че само един на всеки десет от нас има шанс все още да се държи на краката си в края на нощта. И то в най-добрия случай.
– Не може да говориш сериозно.
– Слушай. Чуваш ли това?
– Повръщането? – Нейният стомах също се раздвижи в знак на съчувствие. – Трудно е да не го чуеш.
Както и да не го помиришеш.
– Не, тиктакането.
– Какво... – А после и тя го долови... някъде на заден план се носеше ритмично тиктакане. – Какво е това?
– Нямаме много време. Интервалите между тиктаканията стават все по-къси. Успех.
– Къде отиваш? – Не ме оставяй, искаше й се да му каже. – Къде...
– Отивам да открия откъде идва свежият въздух. Всички ще се насочат натам. Недей да докосваш и никой от уредите за упражнения. Както ти казах, успех!
– Почакай!
Ала него вече го нямаше, призрак, потънал в мрака.
В миг Парадайз бе обзета от ужас, тялото й се разтрепери неконтролируемо, ръцете и краката й се вцепениха и тя плувна в ледена пот.
Баща ми беше прав – помисли си. – Не мога да се справя. Какво си мислех...
И тогава се отприщи същински ад.
Над главите им и навсякъде около тях закънтяха взривове, сякаш някой се опитваше да детонира залата, звуците бяха толкова силни, че ушите й ги възприемаха не като шум, а като болка, внезапно лумналата светлина беше толкова ярка, че от един вид слепота Парадайз бе хвърлена в друг.