Пищейки в хаоса наоколо, тя закри главата си с ръце и коленичи, опитвайки да се скрие.
Пред себе си видя хора на пода, някои от тях бяха свити в защитна поза като нея, други повръщаха, трети бяха до вратата, гърчейки се, сякаш болката бе нетърпима.
Само един от тях беше на крака и се движеше.
Крейг.
На ослепителната светлина, лумваща на интервали, Парадайз го видя да отива до най-далечния ъгъл и действително там като че ли имаше отвор, врата, отвъд която имаше само мрак... но дори тя трябва да беше за предпочитане пред това, да те взривят.
Парадайз направи няколко крачки напред, а после осъзна, че това са глупости. Да тича. Ето какво трябваше да стори – нищо не я задържаше, а не искаше да бъде улучена от някой от падащите отломъци.
Не докосвай уредите за упражнения.
Имайки предвид какво се беше случило, когато другите се бяха опитали да отворят вратата? Много ясно.
Истинско облекчение бе да се втурне напред, ала бързо се видя принудена да намали скоростта, защото зрението й не можеше да се справи с такова темпо; трябваше да изчаква лумванията на светлина. Само така щеше да е сигурно.
Като се препъваше, драпаше и се подхлъзваше, Парадайз си запроправя път през болезнените звуци и светлини, през опасността за живота й, през ужаса, който я беше сграбчил.
Тъкмо бе навлязла в лабиринта на уредите, когато се натъкна на първия човек на пода. Беше мъж, който се беше хванал за стомаха и стенеше. Първият й порив бе да се опита да му помогне, но тя се спря.
Става въпрос за оцеляване.
Нещо избръмча покрай ухото й... куршум? Да не би да стреляха по тях?
Парадайз се хвърли на земята, хлъзна се по мокрия под и запълзя сред главозамайващия хаос.
Справяше се, докато не стигна до следващия мъж, който беше паднал и се гърчеше на земята, притиснал ръце към корема си.
Беше Пейтън.
Не спирай – заповяда си. – Отиди на безопасно място.
Поредният взрив, отекнал съвсем близо до главата й, я накара да се просне по корем на пода.
– По дяволите! – изкрещя тя в хаоса.
* * *
Докато се втурваше към вратата в другия край на спортния салон, Крейг, син на Брал Млади, се изненада колко много го смущава мисълта да остави онази жена сама. Та той не я познаваше; не й дължеше нищо... това беше Парадайз, рецепционистката от къщата за аудиенции на краля, онази, която преди няколко седмици му беше дала формуляра.
От който той наистина се нуждаеше, защото беше твърде беден, за да има достъп до интернет, да не говорим пък за компютър и принтер.
В онази приемна тя бе... прекадено красива, за да може дори да я погледне. А когато научи, че тя също иска да се пробва в тренировъчната програма? Единственото, за което бе в състояние да мисли, бе какво биха могли да й сторят хората, ако попадне в ръцете им. Или пък лесърите. Или пък неподходящият вампир.
Жена с подобна красота не беше на сигурно място в този свят.
И въпреки това тя изглеждаше толкова наивна по отношение на тежкото изпитание, което ги очакваше като кандидати за тренировъчната програма. Братята бяха планирали всяка подробност от това място. Нищо не бе оставено на случайността и нищо нямаше да работи в полза на кандидатите. Да й каже онова, за което тя вече би трябвало да се е досетила, му се бе сторило единственият начин да й помогне... не можеше обаче да изгуби нито миг, чудейки се какво ще стане с нея.
Трябваше да се съсредоточи върху лумванията от светлина.
Въпреки че на пръв поглед изглеждаха хаотични, зад тях всъщност имаше едва забележима система и също както с тиктакането, преди това шоу от светлини и звуци да започне, интервалите помежду им ставаха все по-кратки и по-кратки... което означаваше, че времето им отново бе на свършване.
Нямаше представа какво ще представлява втората фаза, ала знаеше, че трябва да е готов да я посрещне.
Поне никой от тях нямаше да умре.
Въпреки атмосферата на опасност Крейг имаше чувството, че братята няма да допуснат никой от тях да пострада наистина: „експлозиите“ бяха просто шумотевица и ярка светлина; стаята не се рушеше, стените не падаха, във въздуха нямаше миризма на пушек. Онова, което ги караше да повръщат, също не можеше да е нещо фатално. Онези, които се бяха натръшкали по пода, едва ли се забавляваха особено, но на накъсаната светлина Крейг видя, че някои от първите, изпопадали на земята, вече започват да стават.
Това беше тест, сложен, бог-знае-колко-дълъг тест... и както вървяха нещата, процентът на успелите май щеше да се окаже по-нисък дори отколкото беше казал на Парадайз.