Още електрифициран метал?
Едно последно залюляващо движение с таза и като сви колене, той изпрати тежестта на тялото си възможно най-далеч от скелето, след което, тласкан обратно от инерцията, изви гръб и изрита пред себе си, пускайки се в най-точния момент.
Или поне се надяваше да е точният момент.
7
– Стани! Пейтън, изправи се... хайде!
Изгубила битката с инстинкта си за оцеляване, Парадайз преобърна приятеля си (или съперник, или какъвто й беше всъщност) по гръб, ругаейки и него, и себе си, и братята, и общо взето, всяко съществително, което й дойдеше на ума.
Пейтън обаче не остана дълго в това положение – поредните пристъпи за повръщане я накараха да го обърне, за да не се задави.
Огледа се наоколо и видя, че подът бе покрит с тела. Сякаш беше бойно поле.
– Ще умра – простена Пейтън.
С част от ума си Парадайз си даде сметка, че макар шумът да бе все така оглушителен, светлината се бе усилила, проблясъците бяха зачестили и траеха по-дълго.
– Хайде. – Тя го подръпна за ръката. – Не можем да останем тук.
– Остави ме... просто ме остави...
Пейтън отново повърна, по-малко отпреди, а Парадайз погледна към другия край на залата. Край тъмния отвор, където Крейг я беше посъветвал да отиде, се бяха събрали доста хора.
– Пейтън...
– Всички ще умрем...
– Не, няма.
И за свое немалко учудване Парадайз си даде сметка, че наистина го вярва и не го казва просто за да успокои Пейтън и неговия разбунтувал се стомах. Работата бе там, че въпреки шумотевицата и светлините, наоколо нямаше и помен от отломки, дим или прах, постройката не се тресеше, не се забелязваше никакъв видим ефект върху мястото и хората в него. Беше просто звуково-светлинно шоу, като гръмотевична буря или театрално представление... и нищо повече.
Струваше й се освен това, че светлините се променят, а това трябваше да означава нещо.
И то едва ли беше хубаво.
– Пейтън. – Улови го за ръката и отново го преобърна по гръб. – Вдигни си задника от пода. Трябва да отидем в другия край.
– Не мога... прекалено...
Да, тя наистина го зашлеви. И не се гордееше с постъпката си, нито пък със задоволството, което я изпълни.
– Ставай.
Пейтън отвори широко очи.
– Пари?
– А с кого си мислеше, че говориш, по дяволите? Тейлър Суифт? – Тя задърпа горната половина на тялото му от пода. – Ставай.
– Възможно е да повърна върху теб.
– Не мислиш ли, че си имаме по-сериозни неприятности? Я се огледай наоколо.
Пейтън започна да бръщолеви нещо и именно тогава Парадайз реши, че й стига толкова. Обкрачи долната половина на тялото му и като го улови под мишниците, използва новооткритата си сила и направи няколко стъпки заднешком, изправяйки го на крака.
– Парадайз, ще п...
О, фантастично.
Цялата я изпръска.
Освен това се олюляваше толкова силно, че щеше да му е трудно да върви по права линия. Да тича? Как ли пък не.
– Майната му – измърмори Парадайз и като го улови през кръста, го метна през рамото си като чувал.
Тежък. Беше наистина тежък.
Сега бе неин ред да започне да се олюлява: беше, като да се опитва да закрепи пиано там горе... а положението се влошаваше още повече от това, че товарът върху раменете й се опитваше да спори с нея... и повръщаше върху задната част на десния й крак.
Парадайз пое напред, без да обръща внимание на нищо, освен на целта си – да се добере до проклетата врата в другия край на стаята. Главата й беше извита на една страна, вратът й беше изпънат така, че гореше; рамото й започваше да изтръпва от недостига на кръв, а бедрата й трепереха от напрежение.
Изкушението да се предаде пред всички тези физически усещания, които все повече се усилваха, беше огромно, ала тя искаше да... ами искаше да се добере до вратата, до свежия въздух, до края на всичко това. Тогава щеше да си поеме дълбоко дъх, да пусне мрънкащия си товар на земята и да седне в някоя приятна, чиста класна стая.
Може би щеше да се посмее заедно с братята за това, че е преживяла най-лошото и че уроците по самозащита и всичко останало вече може да започнат.
За да си вдъхне сили да продължи, тя опита да си припомни класните стаи, които беше видяла, докато заедно с останалите кандидати отиваше от паркинга към спортната зала. Те имаха флуоресцентно осветление и редици чинове, грижливо подредени срещу черната дъска...
– Спри – каза Пейтън. – Ще умра...
– Искаш ли най-сетне да млъкнеш и да престанеш да мърдаш? — изпъхтя Парадайз.