– Ще...
О, за бога, помисли си, когато той отново го направи.
Парадайз се тътреше задъхана напред, мъчейки се да се справи с отвратителния лабиринт, който представляваха спортните уреди, разположени така, сякаш за да й е възможно най-трудно да намери път между тях.
Особено с Пейтън, преметнат върху раменете й.
И разбира се, телата по пода.
Всеки път щом стъпеше близо до някого или бе принудена да прекрачи над ръката или крака му, й се искаше да спре и да го попита дали е добре, да потърси помощ... да направи нещо. Фактът, че не можеше да спаси никого, освен себе си и Пейтън, я караше да пищи наум, дробовете горяха в гърдите й, странен гняв я тласкаше да продължи напред.
И непрекъснато се оглеждаше за кръв.
Такава обаче не се виждаше никъде: нямаше алени петна по дрехите, червени струйки по кожата, локви върху меденожълтите дъски на пода. Не се долавяше и мирисът й, макар във въздуха да се усещаха цял куп миризми, до една неприятни.
Но не и миризмата на кръв. И това беше добре... нали?
– Аааа! – изпищя Парадайз, пронизана изведнъж от изпепеляваща болка.
И ето че всичко се преобърна с главата надолу.
Болката в левия лакът я накара да изгуби равновесие, тялото й заприлича на сгъваема маса, на която току-що се беше строшил единият крак... и досущ като купчина с плодове, стояла допреди миг върху равна повърхност, Пейтън се сгромоляса на земята, а отпуснатите му крака отскочиха от пода.
– О, господи – процеди Парадайз, докато разтъркваше мястото, където я беше ударил ток.
Беше се приближила твърде много до една гръдна преса. И докато преценяваше още колко уреда й оставаха да преодолее, нямаше как да не си помисли... Не мога да го направя. Не мога...
– Можеш ли да се изправиш? – попита тя.
Макар и без думи, отговорът на Пейтън беше недвусмислен и категоричен: не.
Господи, как бе възможно в стомаха му да е останало каквото и да било?
– Не мога да го направя – простена Парадайз, оглеждайки се наоколо, без да престава да масажира лакътя си.
Даде си сметка, че се озърта за помощ, спасително въже, избавител. Трябва да имаше някой, към когото би могла да се обърне...
Едва за втори път в живота си тя се помоли на Скрайб Върджин, стиснала клепачи, мъчейки се да открие правилните думи на фона на звуците, миризмите, гледките и острите спазми на адреналина, разтърсващи тялото й. Незнайно как, успя да помоли богинята на расата да накара всичко това да спре, да се погрижи за Пейтън, да спаси всички, които бяха паднали на земята, да ги избави от това ужасно място...
Стига си си губила времето, заповяда й вътрешен глас.
Шокът беше толкова голям, че Парадайз се обърна рязко, очаквайки да види някого зад себе си. Там обаче нямаше никой.
Може би беше глас свише?
Стига си си губила времето. Върви!
– Не мога отново да го вдигна!
Най-добре измисли начин!
– Не мога да го направя!
Ще се наложи да го направиш!
– Е, добре. Окей. Добре.
Мърморейки си тези думи, тя отново вдигна Пейтън и го намести върху раменете си. Направи го още по-некоординирано от предишния път, тялото й беше още по-изтощено и отпуснато отпреди, но пък Пейтън като че ли бе започнал да си възвръща силите и се хвана здраво за хълбоците й.
Докато преодолее лабиринта с уредите, Парадайз бе останала почти без сили. Пресметна набързо разстоянието, което я делеше от вратата... добавяйки към уравнението и допълнителни фактори като това, колко много се деформираше рамото й под тежестта на Пейтън, както и това, колко много й се пишкаше, толкова, че някой сякаш беше забил кама в долната част на корема й.
Затича се, тътрейки крака по пода, който, слава богу, беше съвсем гладък – и за пътника й, и за нейното тяло беше най-добре да няма твърде много друсане.
Я чакай.
Вратата беше затворена.
Когато се приближи до целта си, Парадайз се намръщи и заповяда на очите си да се фокусират през проблясващите светлини. Мамка му, вратата беше затворена. Но само допреди няколко мига край отвора имаше хора, нали?
Парадайз остави Пейтън да се плъзне от гърба й и почти не го погледна, когато той се просна на пода.
Какво се беше случило с проклетата врата?
Нямаше и следа от брава. Никакви панти. Никакво стъкло, което би могла да строши.
Обърна се рязко и плъзна поглед... Исусе, на десетина метра от там от тавана висяха гимнастически въжета и двама души се катереха по тях с бързина, от която й се прииска да седне и да се откаже още сега.
– Пейтън? – повика тя, извивайки глава, за да проследи изкачващите се по въжетата. – Няма да мога да те пренеса по едно от тези.