Мамка му, съмняваше се, че дори сама би успяла да се справи с извиващите се въжета.
Къде отиваха онези двамата, зачуди се тя, когато ги изгуби от поглед.
– Пейтън, ще трябва да...
Първо едното, а после и другото въже паднаха на земята и плющенето на дебелите преплетени нишки отекна над останалите звуци в стаята.
Къде бяха отишли онези двамата?
Парадайз разтърка очи. Прииска й се да изпищи, но вместо това процеди:
– Какво, по дяволите, ще правим...
Нов повей хладен, чист въздух я накара да се обърне рязко. Вратата отново се беше отворила, разкривайки непрогледна черна празнота.
Сякаш беше погълнала кандидатите, които бяха влезли по-рано, и бе готова за нова порция.
Пейтън се изправи с усилие на крака и избърса лицето си с разтреперени ръце.
– Мога да вървя.
– Слава богу.
Той я погледна.
– Задължен съм ти.
– Нека първо да видим дали ще има полза от това, да влезем там.
– Ще го направим заедно. – Очите му горяха, докато й предлагаше сгъвката на лакътя си... сякаш се канеха да влязат в бална зала, пълна с копринени рокли и смокинги с бели папийонки. – Няма да те оставя.
Парадайз се взря в него за миг.
– Заедно.
Улови го под ръка и изобщо не се учуди, когато той я използва за опора. Все пак това беше далеч по-добре от предишното му почти коматозно (ако не се броеше драйфането) състояние.
Отворът бе достатъчно широк, за да пропусне и двамата, и те пристъпиха напред едновременно...
Вратата се затръшна зад тях, потапяйки ги в непрогледен мрак. Парадайз отвори уста, за да изпищи, но не го направи, преглъщайки някак звука. Отново я обзе усещането, че губи почва под краката си, напомняне за това, колко бе важно зрението за неща като равновесие и пространствена ориентация на тялото и крайниците.
До нея Пейтън дишаше тежко.
Появили се сякаш от нищото, груби ръце я сграбчиха за косата и дръпнаха силно. Парадайз се разпищя оглушително, а страхът накара тялото й да се загърни конвулсивно, докато се мъчеше да се отскубне.
– Парадайз!
Разделиха ги и тя усети как й надяват нещо на главата и го връзват около врата й. Повалиха я на земята и завързаха краката й, след което я задърпаха по пода. Докато се гърчеше и въртеше, мъчейки се да рита, да диша, да запази поне мъничко спокойствие, за да може да мисли, Парадайз имаше чувството, че се задушава.
Имаше чувството, че може би... умира.
* * *
Когато се озова на платформата, Крейг научи по трудния начин колко е важно да пазиш равновесие – електрическият удар, който получаваше всеки път, щом размаханите му ръце докоснеха нещо метално, караше сърцето му да забие учестено, а мозъкът му да даде накъсо за частица от секундата, от която не можеше да се лиши.
И естествено, проклетата платформа се оказа нестабилна като залитащ пияница, люлеейки се насам-натам като размахана бейзболна бухалка.
– Трябва да си създадем ритъм! – извика той на Ново. – Върви след мен!
Две силни ръце го уловиха през кръста.
– Готово.
Двамата тръгнаха заедно, бързо, но внимателно, поклащайки се насам-натам, потейки се от горещината на лампите и множеството тела под тях. Разперил ръце, Крейг пазеше равновесие и за двамата и много скоро те започнаха да се движат все по-бързо, приближавайки се към бог знае какво...
Изведнъж платформата престана да се люлее и това не беше хубаво. Онова, което беше действало на нестабилната повърхност, сега не им вършеше никаква работа и те залитнаха, посрещнати от поредица от електрически удари, от които напълно загубиха равновесие, блъскайки се един в друг и в металния парапет само за да получат нова доза електричество. Мускулите на Крейг започнаха да се схващат, отказвайки да се отпуснат, краката не се подчиняваха на заповедите на ума му.
– По дяволите! – изруга той, опитвайки се да забрани на тялото си да реагира на стимулите, които го заливаха.
– Мамка му, сега пък какво! – извика Ново.
Или нещо такова.
Празнота.
Изведнъж Крейг усети, че пропада от ръб, който не беше видял, и полита надолу толкова главоломно, че дори той закрещя с цяло гърло. Въздухът свистеше около него, издуваше дрехите му и ги караше да плющят, брулеше кожата на лицето и гърба му, оглушаваше го. Щеше да си счупи и двата крака, ако се приземеше с краката напред, ала нямаше време, нито разстояние... никаква причина да се опита да омекоти падане, което не можеше да бъде нищо друго, освен пагубно...
Пляс!
Озова се в басейн с вода, тялото му – уловено в сигурната прегръдка на хладната, свежа течност. Облекчението, че бедрените му кости не бяха изскочили, строшени, от раменете му, не трая дълго. Измъчените му, прегрели, разтърсени от електричеството мускули начаса се схванаха и липсата на всякаква телесна мазнина превърна тялото му в котва, вместо в шамандура.