Шокът от неочакваното пропадане го беше накарал да напълни дробовете си с въздух, ала запасът от кислород нямаше да издържи до безкрай. Трябваше да се добере до повърхността.
С вкочанени ръце и само един крак, който все още се движеше, Крейг задрапа и зарита нагоре. Или поне така се надяваше – не виждаше нищо освен черната бездна, която щеше да го погълне, ако не успееше да се спаси.
Изплува на повърхността на басейна, езерото или каквото и да беше точно толкова неочаквано и без предупреждение, колкото беше потънал в него. Кашлянето и опитите да си поеме въздух се изключваха взаимно и той трябваше да принуди първичния си инстинкт за оцеляване да регулира спазматичната реакция на диафрагмата му.
Хлор. Намираха се в басейн.
Мислите му не се задържаха много дълго върху това. Болката в схванатите му мускули беше невъобразима, сякаш някой забиваше ками в бедрата, в задника, в корема му, и той започна да потъва, преди да е успял да си поеме дъх... а това беше недопустимо. Така щеше да умре.
Съпротивлявайки се срещу импулсите на тялото си, Крейг използва ума си, за да надделее над симпатиковата си нервна система: пое си огромна глътка въздух и размаха ръце, създавайки изкуствено течение, което накара тялото му да се отпусне върху водата. А после спря да се движи. Напълно.
И остави въздуха в гърдите му да се превърне в спасителната жилетка, която не носеше.
Не беше съвършено – краката му все така се опитваха да потънат и той трябваше да рита от време на време, за да се задържи на повърхността, но определено беше по-добре от това, да пропадне до дъното и да се удави.
От време на време изпускаше дъха си и отново го поемаше.
Не беше сигурен колко дълго ще издържи така. Ала щеше да открие.
Господи... болката в мускулите му беше непоносимо мъчение и за да отвлече мислите си от нея, Крейг се върна към разходката по скелето високо над тях. Братята бяха брилянтни, реши той. Преходът от толкова горещо към толкова студено? И то след електрическите шокове?
Беше нагласено така, че да се озовеш именно там, където беше той сега – борейки се с естествените реакции на тялото си към различни стимули и среди.
Какво ли се случваше с останалите, зачуди се той.
Къде ли беше жената?
Не онази, с която се беше изкатерил до платформата, а другата. Парадайз.
Водата се плискаше до ушите му и бе същото като светлинното шоу в спортната зала – първоначално не усещаше нищо друго, но постепенно сетивата му заработиха. Чу плясък – и близо до себе си, и по-далеч... крясъци и рязко поемане на дъх от други в басейна... ехо... очевидно се намираха в просторно помещение със сравнително нисък таван и много плочки.
Крейг изпусна въздуха от дробовете си, отново ги напълни... ...и зачака онова, което предстоеше.
8
Двама в тунела. Пристигане след четири минути. Входът и дясната страна на басейна са чисти... Бъч натисна копчето на жицата, която тръгваше от слушалката в ухото му и се спускаше по врата му, и отвърна тихо:
– Прието.
Докато заобикаляше басейна, очите му следяха движенията на кандидатите във водата иззад очилата за нощно виждане. Още двама бяха паднали отгоре; и двамата бяха изплували на повърхността и се носеха по гръб, така че бяха добре и сравнително тихи. Невинаги ставаше така. С Тор вече се бе наложило да извадят четирима души от водата, което означаваше, че сега освен новата двойка вътре имаше само още трима мъже.
Всички бяха далеч от вход Б. Много добре.
Бъч си погледна часовника. След шест минути всички, които все още бяха в спортната зала, щяха да бъдат дисквалифицирани. И всичко това бе само встъпление към онова, което той и братята му наричаха Крайна цел... която щеше да бъде затворена от слънцето призори, така че беше от жизненоважно значение онези, които успееха да се справят с първоначалното изпитание, да разполагат с достатъчно време там навън.
Клиниката на доктор Джейн и Мани започваше да се пълни. Слабото билково лекарство за повръщане се беше справило отлично със задачата си, имаше и немалко дребни порязвания, ожулвания, разтягания на мускули и изгаряния. Две групи провалили се кандидати вече си заминаваха от тук, щеше да има и още.
Приетите в програмата трябваше наистина да си заслужат мястото и нещата трябваше да загрубеят много бързо, защото двамата с Ви нямаше да си губят времето с никой, който не ставаше.