– Дойде ли моят ред най-сетне? – разнесе се гласът на Ласитър в слушалката. – Родил съм се готов за това.
– От всички, което биха могли да са безсмъртни – измърмори Ви, – защо трябваше да си точно ти?
– Защото съм въъъъъъърхът – пропя ангелът. – Аз съм един от вас...
– Не, не си...
– ... до последния си час!
Главата на Бъч затуптя още по-лошо.
– Млъквай, Лас. В момента песните хич не ми понасят.
– То е от „Аз, проклетникът“ – отбеляза ангелът.
Сякаш това щеше да помогне.
– Млъквай – сряза го Ви.
– Млъквай. – Бъч трябваше да положи усилие да говори тихо. – Остават ни още четири минути в спортната зала. Ще ти кажа кога да...
– Започвам да изпускам въздух, държа да ти съобщя – взе да се оплаква Ласитър. – Поясът ми започва да издиша.
Ви изруга.
– Защото и той иска да бъде край теб толкова, колкото и ние.
– Ако продължаваш в същия дух, ще започна да си мисля, че неприязънта ми е взаимна.
– Крайно време беше.
Е, добре, на Бъч може и да не му доставяше кой знае какво удоволствие да вади подгизнали, паникьосани идиоти от басейна, обаче беше адски доволен, че не му се налага да е в другата част на сградата, докато тези двамата се разправят.
– Бъди готов, Лас – каза той. – Ще поддържам връзка... и, Ви, за бога, ще му изключиш ли шибания микрофон...
– Ау! Хей! Какво, по дяволите, Ви...
И ето че се възцари блажена тишина.
Докато главоболието се опитваше да изкърти вратата към черепа му, на Бъч му се искаше да свали очилата за нощно виждане и да разтърка очи, ала нямаше намерение дори за миг да изпуска кандидатите от поглед. Последното, от което програмата се нуждаеше, бе някой да пострада сериозно, или още по-зле – да се събуди мъртъв.
Освен това той и така беше достатъчно разсеян, дори и с очилата.
Нещо с Мариса не беше наред.
Достатъчно време беше прекарал, разхождайки се като някакво зомби, докато беше човек, за да не забележи вцепенението й напоследък.
Проблемът бе, че не искаше да му каже какво има. Всеки път щом я попиташе за какво мисли или пък дали е добре, тя му се усмихваше и му излизаше с някакво тъпо извинение, че била страшно натоварена в „Убежището“.
Което несъмнено беше вярно, но не беше нищо ново. За разлика от начина, по който тя изглеждаше от едно денонощие насам.
Може би просто имаха нужда да си вземат една нощ почивка. И то не само от работата. Имението беше чудесно място за живеене – храната беше супер, а компанията – дори още по-страхотна. Проблемът бе, че беше трудно да се усамотиш. Освен да се прибереш в спалнята си (което в техния случай беше стая в Дупката с размерите на кутия за обувки, с тънка врата и тънки стени) никога не можеше да останеш наистина сам. Непрекъснато и без предупреждение се появяваше някой, бил той от персонала, братята или техните шелани.
Ирландският католик у него, произхождащ от голямо семейство, обожаваше това.
Разтревоженият хелрен далеч не беше във възторг.
Трябва да отида на среща, помисли си той.
– Къде ще ме заведеш? – разнесе се гласът на Ви в ухото му.
Мамка му. Беше го изрекъл на глас.
– Не с теб.
– Наранен съм. Дълбоко съм наранен – долетя металическият отговор.
– С Мариса трябва...
– Ако става въпрос за сексуално обучение, мислех, че двамата отдавна сте се просветили по въпроса. Освен ако всички ония звуци, които долитат от стаята ви, не са от канадска борба с палци.
– Сериозно.
– Да не искаш да ми кажеш, че сгъвате оригами? Исусе, всички порязвания с хартия... не мога дори да си го представя.
– Престани.
– Бас държа, че Мариса никога не ти го казва.
– Напоследък не е съвсем така – възрази Бъч.
– Проблеми ли имате?
– Не знам.
Възцари се дълго мълчание.
– Имам идея.
– Навит съм на всичко...
– Бас държа, че и тя така казва! – намеси се Ласитър.
– Ви, мислех, че си му взел...
Звуците от двама счепкали се мъже го накараха да извади слушалката от ухото си с гримаса.
Ласитър очевидно щеше да си изяде боя, за който се беше молил, и при други обстоятелства Бъч би се присъединил, и то не за да играе ролята на рефер. Сега обаче си имаше по-сериозни тревоги.
Особено когато още двама гости се присъединиха към водната част на това парти.
А когато най-добрият му приятел отново се появеше на линия, може би щеше да му даде някой добър съвет. Стига да бе в състояние да измисли нещо извън света на нашийници с шипове/черен восък/щипки за гърди.
Мамка му.
* * *
Парадайз се мъчеше да се отскубне, гърчейки се върху пода, по който я влачеха, дращейки с нокти. В торбата, надяната на главата й, топлият й дъх я задушаваше... или пък беше използвала всичкия кислород.