В отговор, паниката възпламени цялото й тяло, превръщайки мозъка й в магистрала за порой от мисли, които изобщо не й помагаха да се успокои, нито да намери начин да се спаси. Част от нея искаше да повика Пейтън, ала той не можеше да й помогне. Бяха заловили и него. Останалата част си представяше най-различни възможни завършеци.
Ами сега! Ами сега! Ами сега ами сегаамисега... Следващото дойде без никакво предупреждение, както всичко досега: движението напред спря, появи се още някой, улови я за раменете и я вдигна от пода.
Парадайз изпищя в торбата и опита да се отскубне. Невъзможно. Хватките бяха прекадено силни, сякаш в кожата й се бяха впили менгемета и стигаха чак до костите й...
Люлееха я.
Люлееха я ту наляво, ту надясно, сякаш се канеха да я хвърлят.
– Не!
При едно от залюляванията свалиха торбата от главата й, тя си пое две невероятни глътки въздух... а после политна, пропадайки в мрак, изпълнен със странни звуци...
Пляяяяяс!
Навсякъде имаше вода – влизаше в носа и устата й, обгръщаше тялото й. Начаса инстинктите й поеха контрола и сетивата й пресметнаха, че „горе“ е в обратната посока. Тя потъваше. Разпери ръце и крака и установи, че я бяха развързали.
Изскочи на повърхността с такъв устрем, че тялото й изхвръкна като коркова тапа, и се закашля толкова силно, че едва не изгуби съзнание. Между хриповете все пак успя да си поеме дъх... и ето че в дробовете й нахлуваха големи глътки кислород и простичкият разкош на това, да е в състояние да диша, я изпълни с такава благодарност, че очите й се напълниха със сълзи. Това обаче не трая дълго. Навсякъде около себе си чуваше хора да се борят с водата, чуваше ги как кашлят, как дишат, как пляскат, за да се задържат на повърхността.
Колко ли бяха?
Това ли беше втората част?
Докато газеше през водата, й се искаше да извика Пейтън, ала не беше сигурна дали е добра идея да привлича внимание към себе си. Ами че като нищо...
– Парадайз!
Гласът на Пейгьн долетя някъде отдясно и съвсем наблизо.
– Да – отвърна тя с усилие. – Тук съм... добре ли си...
– Добре ли си!
– Тук съм – повтори Парадайз малко по-силно. – Тук...
В следващия миг една силна ръка стисна нейната и я притегли през водата.
– Тук мога да стъпя на пода – каза Пейгьн. – Нека те задържа.
– Нямам нужда...
– Трябва да си пазиш силите. Това е само началото.
Звучеше толкова разумно, сякаш шокът от водата му беше помогнал да дойде на себе си. А после ръцете му се обвиха около кръста й и я обърнаха с гръб към него.
– Държа те – прошепна той.
Усещането от силното му тяло зад нея я накара да се напрегне, но той просто продължи да диша, сякаш се съвземаше, и Парадайз започна да се отпуска, макар че не виждаше нищо, а краката й непрекъснато се докосваха до неговите.
Никога не бе била толкова близо до мъж.
Макар че, като се имаше предвид в какво положение се намираха в момента, това едва ли беше най-подходящото време да изгуби дори секунда в мисли за такива глупости; Пейтън несъмнено мислеше единствено за това, как да оцелеят.
С нещо почти подобно на облекчение, тя се отпусна в ръцете му. Инстинктите й си останаха в пълна бойна готовност, но поне тялото й можеше да си отдъхне за миг, пулсът й постепенно се забави, парещото усещане в гърдите й затихна...
Пляс! Пляс!
Още двама кандидати (или жертви) цопнаха във водата далеч, далеч от тях и Парадайз си даде сметка колко голямо беше езерото, в което се намираха. Само че... не, не беше езеро. Водата беше хлорирана.
Басейн. Намираха се в подземен басейн... навярно не много далеч от спортната зала, при положение че не я бяха влачили много дълго.
– Какво следва? – попита тя.
– Не знам. Ала двамата с теб ще останем заедно.
– Да. – Слиса се колко много присъствието му я успокояваше... въпреки че все още не виждаше нищо и нямаше представа какво ги очаква...
Пляс! Пляс! Пляс!
– Колко души сме тук? – попита тя.
– Току-що дойдоха петима. Така че сме поне седмина.
– От общо шейсет...? Трябва да има още. – Как бе възможно да е една от малкото, стигнали дотук? – Несъмнено има и...
Дойдоха още четирима – един цопна във водата доста близо до тях, останалите трима – далеч в другия край.
– Нали не ти тежа? – попита го.
– О, моля ти се.
Пейтън си смени ръката, тялото й се раздвижи във водата и дупето й се притисна в таза му. Не почувства нищо там... не че би знаела за какво да се тревожи дори ако той беше възбуден.
Още някой в басейна.
А после...
...в продължение на доста време не се появи никой друг. Всъщност едва ли бяха минали повече от няколко минути, но на Парадайз й се сториха часове... дни.