Страхът продължи да бръмчи във вените й, ала тъй като нямаше в какво да се вкопчи, тревогата се нахвърли върху разума й и през главата й запрепускаха най-нелепи идеи. Ами ако това не беше тренировъчна програма? Ами ако беше някакъв... социален експеримент? Похищение на тела... или пък опит да... Господи, нямаше представа.
Връхлетя я ужас. Не виждаше абсолютно нищо, ревът в главата й заглушаваше шумовете в басейна, а тялото й беше прекадено уморено, за да потисне тръпките, които го разтърсваха.
– Какво следва? – простена тя.
– Аз...
Преди Пейтън да успее да отговори, Парадайз си даде сметка, че нещо около тях се беше променило. Останалите също го забелязаха – телата в басейна застинаха, сякаш всички се опитваха да преценят какво е различно.
Нивото на водата спадаше.
Допреди малко тя й стигаше до раменете, ала ето че сега покриваше само горната част на ръцете й, на лактите...
Пулсът й отново се ускори, зави й се свят.
– Какво ще ни направят сега? – ахна тя.
Водата се спускаше все по-ниско и по-ниско, докато и нейните крака не стъпиха на пода. Тя обаче остана в обръча, описан от ръката на Пейтън – поне с едрото му тяло зад себе си знаеше, че има кой да й пази гърба.
Просто искам да виждам – помисли си в черната пустота. – Господи... моля те, нека да видя нещо...
В единия ъгъл се появи ярка, ослепителна светлина.
Толкова, че Парадайз засенчи очите си с ръка и така най-сетне успя да види, че действително се намират в басейн, много чист, с красив бордюр от бледосини и зелени плочки. Ето го и Пейтън, застанал зад нея с доста измъчен вид. Ето ги и останалите кандидати във водата.
Парадайз отметна мократа коса от лицето си и опита да се съсредоточи...
– Какво...
– … по дяволите е това? – довърши Пейтън вместо нея.
В другия край на все още изпразващия се басейн се беше появил огромен мъж с русо-черна коса... и за миг Парадайз си помисли, че беше донесъл светлината със себе си. Всъщност тялото му беше светлината. Грееше така, сякаш бе жива електрическа крушка от плът и кръв.
А най-странното бе... че това не бе най-големият шок.
Новодошлият носеше маска за подводно гмуркане и шнорхел, вдигнати над красивото му лице... чифт плавници, които плющяха по мокрия под, докато се приближаваше до ръба на басейна... яркорозов бански прашка... и детски жълто-син пояс около кръста.
Всички подгизнали полумъртъвци в басейна го зяпнаха така, сякаш беше второто пришествие в една паралелна, Спондж Боб-среща-Магическия Майк, вселена.
Под звуците на шляпане и плющене той отиде до трамплина за скокове, качи се, грижливо си постави шипка за нос с телесен цвят и се прокашля.
След няколко „ми-ми-ми-ми“, сякаш се разпяваше за соло изпълнение, си пое дълбоко дъх и...
... с гръмогласен рев се втурна към ръба на трамплина.
Отскочи високо, задържайки детския си пояс на място, докато изпълняваше съвършено салто, забивайки се във водата като гюле, така че се вдигнаха пръски до тавана.
Докато се навеждаше, за да не бъде връхлетяна в лицето от цунамито, Парадайз си помисли: Браво на братята!
Каквото и да беше очаквала, определено не беше това.
9
Маратонките на Крейг докоснаха дъното на басейна в същия миг, в който онзи... е, със сигурност поне беше мъж... се вряза във водата с такава мощ, сякаш някой беше метнал вътре джип. След като приливната вълна утихна, помещението бе обляно в равномерна светлина, струяща от огромното, нелепо облечено тяло, което превръщаше ваната с размери на олимпийски басейн в лампа.
Този тип приличаше на смесица от кечист и нещо, дошло от магазин за играчки.
Крейг обаче нямаше намерение да си губи времето с опити да го разгадае.
Избърса си лицето и първо си набеляза възможни пътища за бягство: имаше четири или пет врати, включително и онази, през която се беше появило нещото с надуваемия пояс, но той бе готов да се обзаложи, че до една са заключени. Нищо на тавана. Нито по стените. Нито на дъното на басейна.
Второто оглеждане наоколо бе, за да провери дали в ситуацията не се е намесил още някой. Аха. В периферията се бяха появили двама огромни мъже, облечени в черно, с качулки на главите и очила за нощно виждане. Бяха тежко въоръжени, ала оръжията им бяха прибрани и те като че ли държаха под око всички в басейна, сякаш търсеха признаци за слабост или опасност.
Третото оглеждане целеше да установи кой бе стигнал до този етап. Десет... не, дванайсет... почакай, тринайсет души бяха в басейна заедно с него, включително и жената, заедно с която бяха паднали от високото.