Както и русокосата рецепционистка. Парадайз.
Макар че тя не беше сама.
Не, беше се облегнала на един от мъжете, отпуснала длан върху ръката, с която той я беше прегърнал закрилнически през кръста.
В което нямаше нищо чудно. Около жени като нея винаги се навърташе някой от противоположния пол. Нощни пеперуди и светлина, и разни такива.
Крейг си заповяда да откъсне поглед от тях... и това подейства за около минута. След което се улови, че преценява онзи тип като противник в битка – ръста му, силата в плещите му, линията на челюстта му.
Сякаш двамата щяха да се изправят един срещу друг.
Което, естествено, беше нелепо.
Той нямаше никакво право над тази жена... а и в момента единственото, за което трябваше да мисли, бе как да се добере до финалната права, която го очакваше в края на всичко това, каквато и да беше тя...
Осветлението в помещението се включи, пропъждайки сенките и разкривайки всички ъгълчета и потайни местенца, където не се спотайваха никакви опасности.
Крейг обаче знаеше, че това не е краят. На мястото на братята, той също не би спрял там. Все още твърде много хора се държаха на крака.
Вратата в далечния десен ъгъл се отвори рязко, сякаш някой я беше изритал.
И тогава се появи следващата вълна.
Един по един в стаята влязоха близо дванайсетина воини – Братството, помисли си той. Това трябва да беше Братството. Телата им бяха огромни, толкова, че дори той изглеждаше дребен в сравнение с тях, и също като двамата стражи, до един носеха маски на лицата и черни кожени дрехи, покриващи ги от глава до пети.
За разлика от другите двама, те държаха пистолети.
В миг онзи с детския пояс и ефектното появяване се изпари. А после и последните капки вода се отцедиха в канала в далечния край на басейна.
Кандидатите около Крейг се разшаваха, подгизнали до кости и изтощени. Той обаче не помръдваше... също като Ново: и двамата се досещаха, че нещата тепърва ще загрубеят.
Така че беше най-разумно да си пазят енергията, докато не се появи нещо, срещу което да се изправят.
Пистолетите – помисли си Крейг – бяха лоша новина.
Поддали се на стадния инстинкт, останалите кандидати се скупчиха заедно; онези, които бяха в плитката част, заотстъпваха назад, докато бойците се приближаваха към басейна, свървайки към мокрите стъпала, които сега отвеждаха до циментов под с една-две локвички.
И ето че заплашителните мъже с пистолетите вече слизаха в басейна; тежките им ботуши тропаха като гръмотевици, кобурите им поскърцваха. Когато спряха, беше невъзможно да се каже върху кого са се фокусирали – лицата им бяха обърнати към групичката, ала очите им бяха скрити.
Преценявайки позицията си, Крейг реши, че засега бе най-разумно да остане с другите, така че...
Един по един, братята вдигнаха автоматичните си оръжия и се прицелиха в кандидатите. А после най-високият от тях пристъпи напред, описвайки бавни, лениви кръгове с дулото, сякаш си избираше най-добрата мишена.
На това му се казваше стадна паника. Кандидатите изпаднаха в ужас и се защураха насам-натам, мъчейки се да се скрият зад другите, подхлъзвайки се, падайки. Няколко от тях се свлякоха на колене и започнаха да хленчат и да се молят, преди дори да беше изстрелян и един куршум.
Ама че нелепо, помисли си Крейг. Ако по кандидатите щяха да стрелят, определено нямаше да е смъртоносно. Досега братята бяха вземали твърде много предпазни мерки. А той беше готов да посрещне някои куршум, ако това щеше да му помогне да стигне до следващия рунд.
Давайте. Болката не го плашеше.
Изпъна рамене и се изправи срещу тях... давайки си сметка, че зад действията му вероятно се крие още една причина. Само че той отказваше да я признае дори пред себе си.
Хайде де – помисли си. – Елате тук.
Елате тук...
Ала те не се насочиха към него.
Не... насочиха се към някой друг. Мамка му, не и Парадайз.
– Хей! – извика Крейг. – Хей, задник!
* * *
В мига, в който мъжете в черно пристъпиха в помещението с басейна, Парадайз ги разпозна. Това бяха братята. След като беше прекарала толкова много време, работейки с тях, тя прекрасно познаваше миризмата, аурата им... и бе започнала да ги смята за някакво подобие на бащи, нейни закрилници.
Но не и тази нощ.
Особено когато слязоха в басейна, вдигнаха оръжия... и един от тях се прицели в нея.
Рейдж. Рейдж бе този, който се прицели в нея и започна да се приближава. Знаеше го, защото тялото му бе по-едро от на останалите.
Не, не – помисли си тя. – Не можеш да ми причиниш това. Баща ми...