Когато първият от поредицата откоси удари Крейг в гърдите, той се търкулна настрани, излагайки гърба, а не по-уязвимата предна част на тялото си. Там долу раната от единствения истински гореше, сякаш го бяха жигосали, ала точно както беше предположил, добре прицеленият изстрел само бе одраскал плътта, така че турникетът беше ненужен. Нямаше обаче време да го свали, вместо това сграбчи ръката на Ново и я дръпна по корем на дъното на басейна. Навели ниско глави, двамата запълзяха настрани от дъжда от куршуми, насочвайки се към дълбоката част.
Хвърляйки поглед назад, Крейг установи, че братята бяха променили позицията си, препречвайки стъпалата в плитката част на басейна, и сега вървяха напред, сякаш подкарваха добитък към входа на касапницата. Мамка му, металните стълби върху стените бяха електрифицирани... а воините като че ли имаха неизчерпаем запас от халосни патрони. Въпреки че усещането от тях беше като малко по-гадно ужилване от пчела през дрехите, ако получеше достатъчно, натрупването на болка щеше да го обезвреди.
Погледна назад и се опита да прецени колко бързо се приближаваха братята.
Достатъчно, че да разполага с около шейсетина секунди, за да измисли нещо.
– Дематериализиране – каза на глас колкото на себе си, толкова и на всеки, който би могъл да го чуе. – Единственият шанс.
Закова се на място, затвори очи и задиша равномерно. Първото, което изплува в ума му, беше гледката на стройната руса жена, нахвърлила се върху огромния въоръжен брат.
За да го защити, след като го бяха простреляли.
– Престани – изсъска той.
Контрол. Трябваше да овладее ума и емоциите си, да се съсредоточи и да се дематериализира от тук. Съсредоточи се... съсредоточи се...
Болка в тялото: в бедрото, раменете, гръбнака, хълбока. Главата му туптеше. Ребрата му бяха стегнати. Лакътят му все още пулсираше там, където го беше ударил токът върху платформата.
Наоколо всички се паникьосваха, викаха, ругаеха. Препъваха се. Падаха.
А куршумите все така се забиваха в него. Във всички тях.
Колкото по-отчаяно се опитваше да не обръща внимание на болката и паниката, толкова по-силен ставаше хорът на дискомфорт и неща, които го разсейват.
Трябваше му образ, върху който да се съсредоточи.
Изневиделица в съзнанието му изплува този на рецепционистката такава, каквато бе, когато я видя за първи път. Седнала зад спретнато малко бюро във великолепната приемна. Всичко там го караше да се чувства недостоен – копринените тапети, разкошният килим, миризмата на чисто... тя.
Тя обаче не се беше отнесла към него като с никаквец, какъвто си беше. Беше го погледнала с очи, накарали сърцето му да спре... А после му беше казала името си.
Парадайз.
Гласът й беше толкова прекрасен, че не я беше чул добре. А после тотално беше прецакал всичко, като не стисна предложената му ръка. Проблемът бе, че мозъкът му се беше вцепенил, защото тя бе толкова...
Тялото му се дематериализира, без той да си даде сметка за това. В един момент страдаше, уловен като в капан в тялото си от плът и кръв... в следващия вече излиташе от басейна. Без никаква специална цел на ум, той се понесе по въздуха, както бе ставало първите няколко пъти, когато се бе дематериализирал след преобразяването си... а после се овладя и се пренесе в далечния ъгъл на стаята, до стената.
Когато отново прие физическите си очертания, установи, че Ново вече беше там, нащрек и готова, макар че разтъркваше едното си рамо, сякаш за да прогони болката или да прецени дали не го е изкълчила.
Един по един, още четирима мокри кандидати успяха да излязат от басейна: атлетичният тип на гимнастическия кон. Онзи, който приличаше на убиец и имаше пиърсинги и татуировки само от едната страна на лицето и врата. Мъжът, който беше обвил ръка около Парадайз. Още един мъж, висок и силен.
Нямаше представа какво се бе случило с...
Рецепционистката се дематериализира последна и Крейг бе принуден да се извърне, за да скрие чувство, което беше недопустимо. За да отклони мислите си, опита да види какво се случва с петимата, останали в басейна...
Една врата се отвори до тях и през нея нахлу студен ветрец, носещ миризмата на открити пространства.
Каквото и да имаше от другата страна, то тънеше в мрак.
– Кой ще мине пръв? – попита Парадайз.
– Аз – заяви мъжът с пиърсингите и с готик вида. – Нямам какво да губя.
Крейг се намръщи – внезапната тишина започваше да прилича на лошо предзнаменование. Стрелбата беше спряла, което можеше да означава, че тази част от изпитанието е свършила... Или че братята отново се прицелват.
Не, бяха си отишли... В басейна бяха останали само няколко прекършени кандидати, подгизнали, хълцащи фигури, седнали върху мокрия под, уловили главите си в ръце или свити на кълбо.