Мамка му. Къде ли бяха братята?
– Идвам с теб – заяви той на типа с пиърсингите.
Те двамата бяха най-едрите от групата, върхът на копието, така да се каже... и макар че беше дошъл тук с намерението да действа сам, започваше да преосмисля позицията си. Поне за близкото бъдеще.
Ако ги нападнеха, двама беше по-добре от един.
– Аз ще покривам тила – обади се Ново.
Атлетът застана до нея.
– Аз ще ти помогна.
– Вие тримата – нареди Крейг на русокосата жена и нейния... партньор... гадже... и на един доста хубавичък тип. – В средата.
Поне така нямаше защо да се тревожи за нея.
Не че се тревожеше.
– Да вървим – заяви Крейг.
Той и суровият на вид тип прекрачиха прага заедно. Едно до друго, раменете им почти изпълниха онова, което се оказа тунел. В далечния му край потрепваше светлинка и те бавно я последваха.
– Как се казваш? – попита готик типът.
– Крейг.
– Аз съм Акс. Приятно ми е да се запознаем.
* * *
Парадайз все чакаше нещо да се случи, докато групичката се придвижваше през тунела. Уловени натясно, измъчвани от тревога, изцедени и напредващи бавно, тя всеки момент очакваше поредния ужас, очакваше нещо да изскочи пред тях, да се стовари отгоре им, да ги повали.
Когато просто се озоваха навън и пред себе си видяха напален на открито огън, опънатите й нерви не знаеха как да реагират на липсата на атака.
Така както умът й не знаеше как да реагира на факта, че пред тях имаше маса, върху която бяха подредени бутилки с вода, енергийни блокчета и парчета плодове.
Нима това беше краят, помисли си, докато оглеждаше боровете наоколо, храсталаците, звездите над тях.
– Умирам от жажда – каза Пейтън, насочвайки се право към водата.
Мъжът, когото Парадайз не можеше да престане да следи с поглед, го спря.
– Възможно е да е капан.
– Ти си параноик – заяви Пейтън.
– Опита ли храната по-рано? Пак ли ти се повръща?
Пейтън отвори уста. Отново я затвори. Изруга.
Крейг хвърли преценяващ поглед наоколо. Потропа по земята с върха на мокрия си ботуш. Приближи се отстрани, полуприклекнал, и се наведе над бутилките, за да ги разгледа. Повдигна ръба на покривката и надзърна под масата.
След това бавно взе една от бутилките.
Сърцето на Парадайз задумка. Тя също беше обезводнена... дори след като имаше чувството, че се е нагълтала с водата от половината басейн. Не искаше обаче да се натрови.
Господи, никога не бе изпадала в подобна ситуация – умираща от жажда, едва на ръка разстояние от напитка, и все пак беше неспособна да вземе онова, което толкова искаше.
– Тази не е затворена – обяви Крейг и взе нова бутилка. После още една и още една. Най-сетне се разнесе изщракване и той свали капачката. Подуши гърлото, опита мъничко. – Тази е добра.
Подаде я назад, без да поглежда, и в мига, в който Пейтън я пое от ръката му, продължи да проверява капачките, отхвърляйки онези, които не бяха затворени както трябва. Пейтън бе този, който ги разпредели между групичката им, така че да има за всички.
Крейг задържа една бутилка за себе си, но не изпи много, и я втъкна в колана си. След това, без да каже нищо, се залови с енергийните блокчета, изхвърляйки онези, в чиито опаковки имаше дупки, и разделяйки другите с останалите.
Парадайз хапна, въпреки че не беше гладна, защото не знаеше кога отново ще могат да спрат или колко усилия ще са необходими за следващата фаза... а храната беше гориво и нищо повече. Енергийното блокче имаше гадния вкус на смесица от картон, изкуствена сладост и нещо лепкаво, ала това нямаше значение. Щеше да се нуждае от калориите.
Дори и само за да се стопли, помисли си, когато по тялото й премина тръпка. Ноемврийска нощ и мокри дрехи. Определено не се отразяваше добре на телесната температура, когато просто стоиш на едно място.
Особено ако си навън.
– Какво ще правим сега? – попита тя, обръщайки се едновременно към всички и към никого.
Зад тях вратата се затвори с трясък и се чу изщракване на ключалка.
Типът с вид на сериен убиец, Акс, провлачи:
– Още по-добре. Определено не изгарях от желание да повторим това с басейна.
– Ей там има ограда – обади се другата жена и посочи вляво от тях.
– Там също – добави атлетът.
– Бас държа, че по нея тече ток – измърмори Пейтън. – Както по всичко метално досега.
Въпросът беше разрешен, когато някой хвърли една пръчка срещу мрежата... и тя изгоря в порой от искри.
След като поизследваха още малко наоколо, установиха, че са се озовали в нещо като улей, от който имаше само един изход – право напред, в потъналата в мрак гора.