– Ще отидем заедно – каза Парадайз, взирайки се покрай потрепващата оранжева светлина на огъня. – Отново.
– Мразя работата в екип – измърмори Акс.
– А аз толкова се вълнувам, че ще го направя с теб – провлачи Пейтън в отговор.
Без да си дават труда да го обсъдят, те се подредиха така, както и в тунела, и тръгнаха, движейки се като едно цяло, внимавайки да не се приближат твърде много до телената ограда, която започна да се стеснява от двете им страни.
Под мокрите им маратонки пращяха клонки. Някой кихна. Вятърът, долитащ отстрани, вледеняваше ръката на Парадайз.
Ала тя почти не забелязваше. Докато вървеше напред, тялото й беше като оголена жица, енергия струеше във вените й, инстинктите й бяха нащрек, готови да обработят всяко късче информация, всеки признак, че нещо не е наред, прекалено силно изпукване на съчките по земята, особена промяна в тялото на Пейтън до нея, поскърцване на някакъв клон отляво... И всичко, което не можеше незабавно да отхвърли като безопасно, изпълваше потръпващите й мускули и кипящия й мозък с желанието да се закове на място, за да прецени ситуацията. Или да се втурне да бяга.
И все пак те продължаваха да вървят. И да вървят. И... да вървят.
Времето минава, помисли си Парадайз, поглеждайки към звездите.
А те все така вървяха ли, вървяха, разнородна групичка, която се тътреше напред, куцукайки, препъвайки се, всеки от тях – ранен по един или друг начин и все пак – държащ се на крака.
Няколко мили по-късно (а може би бяха сто?) все така не им се беше случило нищо.
Парадайз обаче не можеше да бъде излъгана толкова лесно.
Братята щяха да се върнат. Те имаха план.
Просто трябваше да се държи, да остане с групата и...
Пред тях Крейг и Акс спряха.
Защо й миришеше на... огън?
– Върнахме се там, откъдето тръгнахме – тихо каза Крейг и посочи към земята, където имаше следи от стъпки... техните стъпки.
Масата с храната и бутилките с вода обаче беше изчезнала... а огънят беше угасен... което обясняваше миризмата. Оградата беше преместена на различно място.
Така че да оформи затворен кръг.
– Принудиха ни да обикаляме в кръг? – попита Пейтън. – Какво, по дяволите?
– Защо? – Парадайз се обърна към Крейг, който на практика беше станал техен лидер. – Защо им е да го правят?
Тъй като очите й се бяха приспособили към тъмнината, можа да различи решителните му черти, когато той се намръщи, оглеждайки се наоколо. А после поклати глава и стомахът на Парадайз се сви.
– Какво?
Отговори й единствената друга жена:
– Искат да ни изтощят. Ето защо...
Изстрелите долетяха отляво, нов залп хаос, изригнал в нощта, заедно с проблясващите цеви. Те се скупчиха заедно и от сблъсъка на телата им Парадайз бе пронизана от болка в рамото и долната част на крака.
– Тръгвайте! – изкрещя Крейг. – Тръгвайте и те ще спрат!
И действително беше прав. В мига, в който поеха в посоката, в която бяха вървели допреди малко, всичко отново утихна.
Не беше нужно да си гений, за да се досетиш, че ако спрат, отново ще бъдат обстрелвани с гумени куршуми.
Парадайз си пое дълбоко дъх. Не беше чак толкова зле, каза си. Сега се движеха бавно и равномерно, а тя обичаше да се разхожда.
Определено беше за предпочитане пред това, да я обстрелват.
Всичко щеше да бъде наред.
Това беше по-добре, отколкото в басейна. По-добре, отколкото да я влачат по пода със завързани крака и торба на главата. По-добре от взривовете в спортната зала.
Всичко, което трябваше да прави, бе да поставя крак пред крак.
За да минава по-бързо времето, тя се съсредоточи върху онова, което можеше да види от Крейг пред себе си, проследявайки движенията на едрото му тяло, от широките рамене до начина, по който тазът му се полюшваше с всяка негова стъпка. От време на време, когато вятърът променеше посоката си, Парадайз долавяше миризмата му и тя й се струваше по-хубава от всеки одеколон, който бе помирисвала някога.
Кое ли беше семейството му – чудеше се тя. – Откъде идваше? Имаше ли си жена?
Странно, как при тази мисъл нещо я жегна в гърдите. Разбира се, след всичко преживяно тази нощ, нищо чудно, че в ума и емоциите й цареше хаос...
Те обикаляха ли, обикаляха, докато Парадайз не започна да разпознава дърветата и клоните наоколо, докато стъпките им не изровиха пътека в земята, докато тягостната монотонност не започна да я надвива. Никой не ги нападна, никой не стреля по тях, никой не прескочи оградата, за да ги тероризира.
Което не означаваше, че няма да се случи... Ала колкото по-дълго не се случваше нищо, толкова повече мозъкът й започваше да излиза извън контрол, скачайки от най-различни мисли за Крейг към безпочвена паника, от образа на баща й към тревога за онова, което предстоеше.