Парадайз вдигна очи към небето и й се прииска да знаеше какво означават позициите на звездите. Нямаше представа колко време беше минало, откакто бяха пристигнали в спортния салон, нито откакто бяха излезли тук. Струваше й се, че цял живот я дели от мига, когато се беше записала и я бяха снимали. Дори по-дълго от караницата й с Пейтън в автобуса. Което, разбира се, съвсем не беше така.
Три часа? Не, твърде малко. Пет или шест, реши тя.
Добрата новина бе, че всичко това щеше да свърши призори. Слънцето бе нещо, с което дори братята бяха принудени да се съобразяват... А очевидно никой нямаше да бъде убит. Да, това с пистолетите беше ужасяващо, но онези, които бяха простреляни с истински куршуми, вече бяха на крака, така че раните им очевидно бяха повърхностни, същото важеше и за тези, които бяха яли или пили от храната, в която беше сложено нещо.
Толкова много бяха отпаднали. В началото бяха шейсетима. Сега бяха останали едва седем.
И колкото и да бе невероятно, тя все още беше тук. Всъщност, ако знаеше, че една разходка из гората ще бъде краят на изпитанието, всичко би било далеч по-лесно.
Като се имаше предвид колко ужасно би могло да бъде, това си беше нищо работа.
11
Един по един те всички рухнаха.
Пръв се отказа мъжът, когото Парадайз познаваше от тържествата на глимерата, нейният много далечен братовчед Анслам: постепенно той забави крачка и започна да куца все по-силно, докато накрая цялото му тяло се предаде. И той просто спря.
Останалите се опитаха да го насърчат, но той само поклати глава и седна, за да развърже връзките на лявата си маратонка.
– Аз съм дотук. Нека ме застрелят. Аз бях дотук.
Дори и в мрака Парадайз видя кръвта по белия му чорап.
– Хайде, Парадайз – побутна я Пейтън. – Трябва да продължим.
Парадайз погледна към гъстата гора и се запита къде ли бяха братята. Какво ли щеше да се случи с Анслам.
Когато групичката отново потегли, тя ги последва, защото не искаше да се откаже и защото, макар да я беше срам да си го признае, никога не го беше харесвала. Той имаше лоша репутация с жените.
Не мина много време, преди още някой да се предаде. А после, един по един, те всички рухнаха. Беше заради краката. Или пък заради бедрото. Рамо. Един по един те се свлякоха на земята, в пръстта, която стъпките им бяха изровили. Парадайз искаше да помогне на всички, особено когато Пейтън започна да се олюлява до нея... а после да криволичи, сякаш не беше сигурен какво има напред.
При него бяха последиците от повръщането. Водата, която беше изпил, бе отказала да остане в стомаха му и обезводняването си казваше думата.
Парадайз не можеше поне да не опита да му помогне. Задърпа го за ръката, опитвайки се да го накара да се изправи, когато той най-сетне рухна на колене.
– ...вкъщи – избъбри той. – Сега си отивам вкъщи. Легло, трябва ми... храна... съвсем близо съм до нас, виж.
Беше ужасяващо да го види как сочи към гората с прехласнат поглед, сякаш наистина виждаше имението, в което живееше.
И тогава Парадайз разбра, че не бива да го притиска повече.
– Хайде – повика я другата жена. – Ако все още си на крака, трябва да продължиш.
Парадайз се взря в синьо-зелените й очи.
– Ненавиждам това.
– Нищо няма да му се случи. Никакви изстрели, забрави ли... за никой от онези, които се предадоха.
– Върви – подкани я Пейтън с внезапно прояснен ум. – Аз ще се оправя.
В крайна сметка Парадайз сама не бе сигурна защо продължи да мести крака. Може би липсата на вглеждане в мотивите си бе симптом на нейното изтощение. Може би тя също не беше на себе си и следваше останалите от групичката, защото умът й ги беше взел за нещо като „дом“.
Може би тялото й беше минало на автопилот.
А после останаха само двама.
Другата жена, онази с яркосините очи, много скоро повтори същото, което на Парадайз вече й беше познато от другите преди нея. Първо забави крачка и започна да се препъва, а после спря. Не падна обаче на земята и Парадайз се върна при нея, мислейки си, че все още има надежда.
– Не – заяви другата жена, слагайки край на какъвто и да било разговор. – Аз ще остана тук. Ти продължавай.
Парадайз погледна към единствения мъж, който още се държеше на крака – Крейг, все така вървеше начело. Както през цялото време.
Не беше спрял заради никого.
Не беше опитал да насърчи никого.
Просто вървеше напред, без да се отклонява и без да се разсейва.