– Не си губи времето и енергията с мен – каза жената. – Аз взех решение. Не си чувствам краката и мисля, че рамото ми е счупено. Ако си в състояние да продължиш, трябва да го направиш. Прекалено си уморена, за да ме носиш, но дори ако не беше, отказвам да бъда товар за когото и да било.
В очите на Парадайз запариха сълзи.
– Ами... по дяволите.
По лицето на другата жена пробяга слаба усмивка.
– Ти ще спечелиш.
– Какво?
– Просто върви. Ще се справиш, момиче.
Е, добре, ето че още някой не беше на себе си.
Другата жена я побутна леко и й кимна.
– Докажи на момчетата, че не само сме им равни, а дори ги превъзхождаме. Не ме разочаровай.
Парадайз поклати глава. Ако някой щеше да спечели войната на половете, много по-вероятно бе да е жената пред нея.
– Върви. Можеш да го направиш.
Ругаейки наум, Парадайз се обърна и продължи напред. Лудост. Истинска лудост.
Докато краката й се носеха по отдавна отъпканата пръст, тя отново вдигна очи към небето. Звездите грееха все така ярко, което означаваше, че до изгрев-слънце остава още много време.
Откога ли вървяха, зачуди се тя. И колко още...?
Крейг вече беше дръпнал доста напред. От време на време Парадайз долавяше миризмата му, довявана от вятъра, ала сега тя бе само далечен повей. Ето кой щеше да „спечели“ това тук – беше по-силен и по-корав... и макар то да беше в разрез с най-съкровените й принципи, тя вярваше, че тази негова целенасочена, непоколебима отдаденост на собствените му интереси щеше да му свърши по-добра работа от нейната състрадателна загриженост към останалите.
Всеки товар, бил той физически, умствен или емоционален, можеше единствено да те забави.
И докато крачеше напред през студения вятър, който вече дори не забелязваше, Парадайз ясно усещаше загубата на всеки от малката им групичка... и всички останали, които бяха страдали по-рано в спортната зала, в басейна...
Не, онзи мъж пред нея щеше да бъде последният кандидат, останал на крака.
Тя зави и установи, че нещо препречва пътя й. Все още беше сравнително далеч, но определено беше препятствие насред пътеката.
Не просто препятствие.
Беше... Крейг.
Умът й мина на по-бърза предавка, заповядвайки й да се втурне към него... тялото й обаче не бе в състояние да реагира на прилива на адреналин. Въпреки че мозъкът й задействаше най-различни аларми, крачката й не се ускори и тя продължи да се тътри с накъсани движения, на които не можеше да се отрази дори паниката.
Когато стигна до него, видя, че се беше свлякъл по лице на пътеката, ръцете му – разперени отстрани, сякаш не бе имал достатъчно сила или съзнание, за да се предпази от удара. Краката му бяха отпуснати, маратонките му – обърнати навътре.
– Крейг?
Парадайз опита да коленичи и на свой ред падна, защото коленете й отказаха да се сгънат, а после, когато понечи да го обърне, пръстите й непрекъснато се плъзгаха от дрехите, от рамото, от ръката му.
Макар че това може и да се дължеше на това, че Крейг тежеше двойно повече от Пейтън.
Успя да го обърне само на една страна и господи, толкова беше блед, че лицето му сияеше почти като лицето на призрак. Но поне дишаше и след миг клепачите му се повдигнаха с усилие.
Странно, ала първият й порив бе да му предложи вената си... което не й беше хрумнало до този момент, нито дори когато Пейтън беше рухнал.
Импулсът беше толкова силен, че тя вдигна китката към устата си...
Той я спря, сваляйки ръката й надолу.
– Не... – изхриптя.
– Тече ти кръв.
Парадайз кимна към голямото червено петно върху дънките му.
– Нужна ти е сила.
Очите му се впиха в нейните и изведнъж всичко друго сякаш изчезна и в целия свят останаха само те двамата: гората около тях, пътеката, по която се бяха препъвали, усилията им до този миг... всичко това се изпари заедно с болката в тялото и главата й.
Погледът му я пречисти. Освежи я. Вдъхна й енергия.
– Остави ме тук – промълви той, поклащайки глава на земята. – Върви. Ти си последната...
– Можеш да се изправиш. Можеш да продължиш...
– Стига си си губила времето. Върви...
– Трябва да се изправиш.
Той затвори очи и извърна глава, сякаш беше приключил с разговора. После обаче каза:
– Става въпрос за твоето оцеляване. То означава да продължиш, независимо от цената, независимо от жертвата. Така че недей да си хабиш въздуха, изправи се и продължавай.
– Не искам да те оставя тук. – Не искаше също така да се замисля твърде внимателно защо бе оставила Пейтън, а сега не бе в състояние да изостави този непознат. – Няма да продължа без теб.
Очите му се обърнаха към нея; изглеждаше наистина ядосан.